Yoonmin

2.

Все още бяха в парка и не бе минало много време.

-Защо поиска да дойдем по това време? Да не е станало нещо? - попита загрижено Джимин.

Колко сладко изглеждаше Джимин със своята загриженост в очите на Юнги. Едва се сдържа да не се разсмее.

Истината бе, че Юнги не можеше да спи от онази злополука. От тогава всеки ден сънува най-различни кошмари. Сънуваше автобусът, шофьорът, катастрофата...родителите....брат си. А той не беше там. Той не можеше да спи повече, не искаше.Често се обвиняваше, че той не беше с тях тогава. Понякога му се искаше да отиде при тях, но само едно единтвено нещо го спираше...По скоро някой, който не спря да го подкрепя от тогава и до сега, даже и преди инцидента. Единствената причина, заради която Юнги не отиваше да скочи от някой мост и да потъне в дълбините на морето, затваряйки очи, подавайки ръка към бялата светлина, стоеше точно до него.

Но Юнги не искаше да тревожи Джимин, защото той толкова лесно се паникьосваше.

-Просто не можах да заспя това е. - Е донякъде това бе вярно. Но Юнги най-вече искаше да види Джимин. Единствения, на който вярваше и единствения, който му бе останал. Да знаеше, че не трябва да го лъже, но не искаше да види тъга в неговите очи, причинена от него.

-Юнги, можеш да ми се довериш. Знам, че това не е истинската причина. Моля те, кажи ми. - Джимин погледна в очите Юнги.

Юнги бе заслепен от неговите красиви дълбоки очи. Докато ги гледаше се замисли какво би станало, ако му каже цялата истина. Колко ли щеше да се притесни за него и кошмарите. Какво би станало, ако в този момент целуне прекраснте му меки устни. Колко време щеше да го крие...Кога щеше да рухне и да се предаде....Колко щеше да издържи...

И изведнъж осъзна какво можеше да причини на Джимин. Тъга, болка.... Можеше да го нарани. Да той беше единственият човек, за който живееше, но нарани ли него...кой ще му остане? Сега осъзна реалността....Той трябваше да го остави. Трябваше да го остави да бъде щастлив. Неговото щастие бе толкова важно за него...А ако го нарани болката ще е умножена по десет в сърцето на Юнги.

-Д-джимин....А-аз наистина трябва да тръгвам.

-Но...чакай... защо? Остани, моля те!

И Юнги се обърна с гръб към Джимин и тръгна, като го остави съвсем объркан...