Yoonmin

3.

Атмосферата в Сеуслкият прилежен университет беше напрегната. Момчета и момичета, облечени в своите униформи, се бяха събрали, образувайки кръг и стояха като попапарени и мълчаха сякаш си бяха глътнали езиците, наблюдавайки случващото се.

В кръга, между всички тях, две момчета се биеха с юмруци, чиито силни удари се забиваха в другия.

-За какъв се мислиш ти? - попита гневно едното момче на име Ян Хо.

-Ти за какъв се мислиш? Писна ми от теб! Само си вреш носа, където не ти е работа! - извика другият и блъсна Ян Хо, който падна върху студения под.

Точно тогава се появи директорът, облечен в своята работническа униформа. И разшири зеници, когато видя случващото се, но се съвзе бъзро и се опита да овладее ситуацията.

-Парк Джимин, моля веднага да се явите в кабинета ми, разбрахте ли?! - каза студено директорът.

-Да, Г-н Директор. - отвърна Джимин и се запъти към кабинета му.

-Госпожице Су Ян и господин Су Йон, моля да помогнете на Ян Хо и го заведете до медицинската сестра. - помоли ги директорът.

-Разбира се, директоре. - рекоха му те и се запътиха към медицинското отделение, прикрепяйки Ян Хо.

Директорът отиде право в кабинета си, където го чакаше Джимин.

-Ще получа ли обяснение, сине?

-Защо извика мен в кабинета, като той започна всичко?! - ядоса се Джимин.

-Ще извикам и него по-късно, но заради ударите, които му нанесе в момента трябва да се прегледа.

-Да, защото аз нямам удари нанесени от него!

-Моля те, Джимин. Кога ще порастнеш?

-Остави ме намира!

-Бих искал, но по правилника на училището не мога. Ще бъдеш наказан. След часовете ще боядисваш стаята до библиотеката с другите наказани. И не забравяй, че дори да си ми син зависи от теб дали ще се задържиш тук или ще се наложи да те изключа!

-Добре, все едно. - рече му Джимин и излезе от кабинета.

Часовете му минаха добре като изключим, че стоеше на страна от всекиго и всекиго стоеше настрана от него.

Дойде времето за наказанието и той слезе, ала не видя никой друг освен него.

-Гадняри! - рече той и започна сам да боядисва част от стените.

След около петнадесет минути боядисване той усети нечии стъпки, които се приближаваха до него. Той ги игнорира и продължи да боядисва стените в светложълт цвят, но човека зад него хвана ръката му и продължи да боядисва заедно с неговата ръка. И преди да се разгневи се сети за някого, с когото правеше същото, когато ремонтираха една стая.

-Юнги... - каза толкова тихо той, и едва не пусна на воля сълзите си.

Обърна се и съзря човека срещу него, и колкото и да искаше това да е неговият любим, за жалост не бе той.

-Исках да ти се извиня! - отвърна Ян Хо.

- Няма проблем. Виж, аз съжалявам. Не съм на себе си от отдавна.

- Какво се е случило?

-Не мога да кажа. Твърде много ще ме боли, ако го направя.

-Не е нужно да казваш. Бъди спокоен.

-Благодаря за разбирането.