Yoonmin

37.

-Извинете? - рече Юнги и се обърна към един млад мъж с бяла престилка, кафява коса и тъмнозелени очи.

-Кажете... Как мога да ви помогна? - отвърна лекаря.

-Искам да попитам кой доведе Парк Джимин в болницата? - попита Шуга, а сърцето му започна да тупти много бързо в очакване на отговора.

-Ами... една жена се обади и каза, че момчето бе припаднало, но така и не я видяхме.

-Как така???

-Ами виждаше се само момчето, което бе припаднало и никой друг.

-Но...

-Обаче имаше една жена с качулка, която ни наблюдаваше и беше с малко дете, горе долу тринадесетгодишен.

-Защо не ги последвахте?

-Ами направихме го.

-И?

-Ами те всъщнсот са в съседната стая. Просто не трябваше да опитват да бягат. Така стана инцидент. Още не са в съзнание и не могат нищо да ни кажат.

Юнги започна да се поти, сърцето се ускори двойно.

-Моля ви, може ли да вляза? Само за пет минути, моля ви.

-Съжалявам, но мисля че не е позволено, ако не сте близък с тях.

-Моля ви, това може да е семейството ми. - едва не се разплака Шуга.

-Ах, добре. За теб ще направя изключение. - намигна му лекаря и го пусна, но Шуга изобщо не го отрази.

Той се затича към стаята и я отвори, затваряйки очи. Влезе навътре и го беше страх да ги отвори. Какво ще стане ако го стори? Какво ако наистина са те? Какво е станало през всички тези години? Кой, какво и защо? Много въпроси, но първо за да се стигне до тях трябва да направи крачка.

Той отвори очи и се приближи до тях. Огледа лицата им... И се разплака.

-М-м-аам-оо? Ю-ю... Ю-ю Ян? - рече Шуга и се струполи на зематя.

Плачеше силно, докато не усети как някой го е хванал за рамото и тръгва да го прегръща. Юнги обърна главата си, за да срещне сълзливото лице на Джимин.

-Защо си тук? Трябва да си почиваш! - каза Юнги, забърсвайки мокрото си лице с ръкавите си.

-Няма да те оставя. И съм добре. Знаех, че имаш нужда от мен. Почувствах го и дойдох. - рече Чим и целуна лявата буза на Шуга.

-Благодаря ти, но така ме притесняваш. Моля, хайде да се върнем и да си легнеш да почиваш.

-Ох, Юнги хьонг. Позволи ми веднъж аз да се погрижа за теб. Обичам те повече от всичко на света и съм благодарен, че чувстваш същото. Не знам как това се случи, но се радвам, защото ме правиш най-щастливия човек на света. Позволи ми, както ти си до мен, така и аз да съм до теб. Добре съм, сега ти си важен! - рече Чим, прегръшайки го в гръб.

-Благодаря ти, Чими. Обичам те.

Те се настаниха на столовете, като Юнги седна по-близо до майка си, а Джимин до Ю Ян.

-Щом се събудят ще говорим с тях.

-Чакай, ама няма ли да ни изгонят?

-Не мисля. - рече Шуга, като погледна през прозореца и видя същия лекар, който отново му намигна и Чим видя.

-Ти си мой! Аз съм твой! - каза Джимин и целуна Шуга по устата.

-Мислех, че никога няма да направиш това.

-Ами няма лекар да ми открадне любовта на живота! - рече Чим и се засмя, коети помогна и на Шуга. - С теб съм! - рече Чим и хвана ръката на Юнги и зачакаха другите да се събудят.