Yoonmin

4.

Юнги седеше в своята стая, загледан през прозореца в прелитащите птици около дърветата. Телефона му стоеше на леглото, но не искаше да го отключва, защото знаеше, че Джимин му е писал, но какво щеше да му обясни?

Той не искаше да го нарани...Но ако си тръгне...то може би е  същото. А ако остане? Ако направеше грешка...ако се издадеше? Или просто трябваше да каже истината?...

Извендъж мислите му бяха прекъснати от звънеца на вратата. Юнги слезе, за да отвори. Когато отвори вратата, дъхът му секна. Джимин стоеше пред вратата с притеснено изражение. Толкова бе сладък като се притесняваше мислеше си Юнги. Изведнъж се осъзна.

-Ч-чими, какво правиш тук?

Джимин не му отвърна, а просто влезе без покана и го прегърна.

-Добре си! Слава Богу! Защо не ми отговаряш? Притесних се много!

Юнги се почувства толкова силен и защитен в неговата прегръдка. Искаше и той да го прегърне така и да го накара да се чувства по същия начин, но той бързо се отдръпна и седнаха на дивана.

-Аз съжалявам, че си тръгнах така.

-И ще ми обясниш ли защо си тръгна? Нали знаеш, че можеш да ми се довериш.

-Виж, Чими имам ти пълно доверие, но...

-Кажи ми всичко Юнги. Няма да си тръгна от тук, докато не ми кажеш какво те тревожи. Истинската причина! - каза му уверено и настоятелно. Тогава Джимин докосна ръката му, което накара Юнги леко да изтръпне.

Сега имаше ли избор? Трябваше ли да му каже истината? Той беше най-близкия му човек. Не трябваше да го лъже, но...

-Виж, аз....сънувам кошмари всяка вечер от катастрофата. Не искам да спя, защото следва кошмар, след кошмар. Сънувам шофьорът, който нарочно преобръща онзи автобус. Писъците на малкия ми брат , на родителите си, а аз съм като в капан и нищо не мога да сторя, но...най-големият кошмар, най-големият, заради който не искам никога да заспивам е този как губя теб, Чими...как не мога да ти помогна, сякаш съм с окови, с които се боря, но те са по силни и по здрави от мен. Кошмар, в който оставам сам....без теб.

От очите и на двете момчета се стичаха сълзи. Джимин погледна Юнги и прокара ръка през косата му. Погледна в очите му, пълни със сълзи. След това впи устните си в неговите. Юнги беше в шок в началото, но после и той сля  устните си. Те се допълваха перфектно. Но изведнъж Юнги се отдръпна.

-Чими, не искам да го правиш от съжаление към мен.

Джимин просто стоеше и мълчеше все едно бе в транс. Беше доста изчервен. Но наистина ли го бе направил от съжаление или имаше нещо много по-голямо?

-Нека го забравим, става ли? - попита Юнги.

-Д-да. А-аз мисля, че т-трябва да т-тръгвам. Ще ти пиша п-после.

-Да, добре. До после.

И Джимин излезе от къщата, като едва не се разплака по пътя. Но като стигна своя дом, се затвори в стаята и сълзите почнаха да текат, а дори не беше наясно защо плаче.

-Какво направих?! - зпита се Юнги и се ядоса на себе си.