Да поемеш риска

XLI глава

Вал говореше така леко и размечтано, сякаш думите излизаха сами от устата ѝ и бяха така навързани, че описваха нещо толкова красиво, колкото щастливото ѝ изражение в момента. През цялото това време си играеше с една от връвчиците украсяващи блузата ѝ. От време на време придобиваше вид в който изглеждаше, че всеки момент ще се разплаче, но веднага след това възкликваше с усмивка и продължаваше емоционалния си разказ.
     г.т. на Вал
Докато разказвах на татко за нещата, които вълнуваха живота ми, а именно Ерик, той не спря да ме гледа в очите. През цялото време не отдели поглед от мен. На вид изглеждаше спокоен, на което много се учудих. Очаквах все някаква реакия от сорта на "Какво момче? Нали знаеш що за стока са днешните "мъже"?!" или нещо от този род, но със сигурност не очаквах тази "тишина" от него, ако мога така да кажа. Той стоеше съвсем спокоен, опрял глава на дланите си, чиито лакти беше подпрял на коленете си. Не знаех дали да се притеснявам за това му ти спокойствие. Дали не беше затишие пред буря? А и този негов поглед... Гледах да не му обръщам много внимание, за да не се разсейвам, затова продължих историята си раздърпвайки един пискюл висящ от блузата ми. Когато най-накрая приключих се чувствах така, сякаш хиляди тонове мъка, страдание и такива подобни мрачни чувства изтекоха от мен и аз се почувствах лека като перце. Имах чувството, че мога да стана и да се затичам към баща ми на леглото и да го прегърна. Аз бях точно до прозореца и не знам защо това ми се стори толкова лесно и толкова възможно. Хванах студените метални дръжки на количката от двете страни и напрегнах мускулите на ръцете си, за да ме изправят. Татко изглеждаше така, че все едно ме гледа, но не ме вижда. Опомни се чак когато аз направих две крачки и тръгнах да се свличам на земята, когато той скочи и ме хвана. Радостта ми стана двойна, не - десеторна. АЗ НАПРАВИХ ЦЕЛИ ДВЕ КРАЧКИ, САМА! Боже, дано не сънувам. А ако сънувам, това е един от най-хубавите ми сънища. Е, вярно, че бяха само две крачки, но пак е огромен напредък. Страшно се надъхах утре преди да отида на срещата с Ерик, да потренирам малко и да го изненадам. Ясно беше че нямаше да мога да направя кой знае какво подобрение от сегашното ми състояние само за няколко часа, но поне, мисля си, щях да мога да стоя на крака известно време.
За да се уверя, че не е сън, щипнах лико с пръсти лицето си и се оказа че НЕ СЪНУВАМ!  Просто съм на седмото небе от щастие. Животът ми май пак започва да придобива някакъв смисъл.
т - Дъще, би ли ми помогнала да те изправя по някакъв начин? - гласът на татко ме изкара от мислите ми. Той никога не ме наричаше "дъще". Нетипично от негова страна, но това сега нямаше значение.
В - О, да, извинявай!
Аз се свих и той ме повдигна и ме пренесе обратно в количката.
т - Внимавай! Опасно е да правиш такива неща! Трябва ти подготовка и още месеци упражнения и лечения докато стигнеш дотам, че да се изправиш на крака!
Да, обаче аз нямах толкова време. Имах само една нощ, в която исках да станат чудеса.
Татко все още вярваше, че мога да проходя отново, въпреки че докторите бяха скептични. Честно казано моята вяра се върна точно преди две минути, когато вече не бях част от количката и можех да почувствам и поема цялата тежест на тялото си.
т - Дъще - повтори той - изморена си вече! Имала си дълъг ден, както и аз! Време е да си лягаме!
Аз поклатих одобрително глава. Той не направи никакъв коментар относно това за което му говорих около половин час, а и по-добре. Всъщност според мен беше по-добре да замълчи сега, за да може добре да осмисли всички тези неща, които му изсипах и после отново да поговорим на спокойствие. Защо досега не съм му разказвала за личния си живот. Защо толкова се притеснявах от реакцията му. Ето че беше съвсем нормална. Нямало е от какво да се страхувам.
Татко прикара количката ми до леглото, отново ме вдигна и внимателно ме постави върху него. Зави ме грижовно с одеялото и загаси лампата.
т - Лека нощ!
В - Лека!
Той затвори вратата, а аз потънах в дълбоки размисли за това какво ще се случи утре. Какво ще кажа на Ерик и какво той ще каже на мен. "Утре е дълъг ден!" - това беше последната мисъл преди да отпусна клепачи и да заспя.

     г.т. на бащата на Вал
Чувствам се някак странно! Сякаш искам да убия...