Да поемеш риска

LI глава

г. т. Ерик
    Наясно съм с всичко! Оххх.... Ако някой преди два месеца ме беше попитал дали ме е страх от смъртта, щях да отговоря - ДА! Но от любовта не се страхувах... Ами сега? В момента нещата са точно обратните. Страх ме е за любовта, за Нея, но от смъртта?.. Не! Не, изобщо!
Защо ни се случи всичко това? Не може ли и ние като всички останали хора да сме щастливи? Или веднъж нарочени от съдбата не можем да избягаме? А? Не може ли отново да ѝ пея нежно на ухо, да галя косите ѝ, да я гледам в очите пълни с любов отразявайки хилядите звезди над нас, докато стоим прегърнати някъде в парка, сами, просто мълчейки си. Това ми стига! Тази сладка тишина караше сърцето ми да бие лудо, чак до пръсване...
Но явно нейното ще пръсне преди моето. - Тези мисли скриха неволната усмивка на Ерик, появила се от сладките му спомени и го накараха да заплаче. Това момче няма късмет... Сълзите не са от слабост, те показват силната му воля, която няма намерение да се отказва. Сълзите му се стичаха по болничната пижама, която той вече не можеше да понася. Нито нея, нито болницата, нито всичките тези доктори, нито болката в главата...
А, да... Сигурно се чудите какво точно му се случи на реката. Сега ще ви кажа.
За голямо щастие, Ерик не беше прострелян. Когато чу първия изстрел на реката онзи ден, той така се уплаши, че се хвърли на земята да залегне. Секунди по-късно чу и втория изстрел, но така и не можа да стане и да види какво става, защото при падането си беше ударил главата много лошо. Видя само как Забдиел пада също да него. Искаше да помогне, но не можеше. Ерик не знаеше, че Мишо му е спасил живота, който без да иска сам не си отне.
След изстрелите, Ерик не помнеше почти нищо.
Когато беше дошъл в съзнание няколко дни по-късно, той беше разбрал всичко. От-до. Но не се сърдеше на никого. Даже напротив - благодареше се, че е жив. Благодареше, че и приятелите му са живи. Прости дори и на Мирослав. "Все пак е баща и иска най-доброто за децата си, макар понякога да греши! Нали всички сме живи! Ще се оправим и всичко ще бъде както преди, даже и по-добро!" - Ерик вярваше, че това е бъдещето, което ги очаква... Да, ама не!
Вчера на път към тоалетната беше чул някакви сестри да разговарят с главния лекар, че имат проблем с намирането на сърце за госпожица Мирославова... "Чакай...КАКВО? КАКВО СЪРЦЕ??" Ерик се допря до стената, защото и малкото сили, които имаше не успяваха да го държат. Той реши, че не е дочул и реши да ги разпита.
Обясниха му всичко и той едва не припадна.
Сложиха го отново на системи, а той седеше и не мърдаше - като препариран. Надеждата отново започна да се изпарява. Той не смееше вече да мисли за нищо хубаво, защото каквото и хубави планове да си направеше, те се сриваха с гръм и трясък заедно с него.
"Тя няма да умре! Сестрата на момчето, което ми спаси живота ще живее! Няма да го допусна! Ще направя всичко, за да ѝ осигуря сърце, живот и бъдеще! Любов моя, дръж се! Ще се съберем отново, и то скоро! Потърпи още малко!..."
Ерик затвори натежалите си клепачи и заспа. Трябваше да събере сили за предстоящите събития...