Да поемеш риска

IX глава

Ерик смело пое към стаята на Вал. Когато стигна пред вратата, той не почука, а направо влезе. Супер! Майка ѝ, баща ѝ и Ал ги нямаше. Беше само Вал, която се бе покрила през глава и спеше. Ерик отиде до нея.
Е - Съжалявам! - каза той и пророни няколко сълзи.
Тогава Вал се уплаши и изскочи изпод одеялото.
А? Какво? Това не беше Вал. Беше някакво съвсем непознато момиче. Ерик притеснен изтича до вратата да провери дали не е объркал номера на стаята, но НЕ! Тази беше, а Вал я нямаше.
Ерик се извини на момичето и попита къде е миналата пациентка преди нея. Много тъвъпрос! Момичето от къде да знае. Тя е само пациент, а не работник на рецепцията, но тя не му беше съвсем безполезна. Даде му една салфетка, смачкана на топка.
Е - Хаха, много смешно! Даде си сополите да ти ги изхвърля, БРАВО! Аз не съм ти слуга! - каза нервно Ерик и изобщо не позволи на момичето да говори.
Докато размахваше салфетката нагоре надолу и крещеше на момичето, изпаднал отново в криза, вятърът, който влезе през отворения прозорец, издуха салфетката от ръката му и тя падна на земята. Когато Ерик приключи с конското, той понечи да я вземе, за да я изхвърли, да приключи с тази гнусна история, и се заеме с търсенето на Вал. Когато я вдигна, той видя, че на нея има нещо написано много, много ситно. Той внимателно я разви и заби поглед в нея. Това беше съобщение, оставено за него.
На него пишеше:
Здравей, Ерик, или по-скоро чао!
Съжалявам за вида на бележката, но нямаше как. Ако бях написала писмо, татко щеше да го види и да те убие, а аз не искам да ти навредя.
Заминавам с мама и татко за Милано и единственото нещо, което искам от теб е да намериш нормално момиче, което да обичаш повече от мен и да бъдеш щастлив, защото с мен никога няма да бъдеш. Аз не мога да ходя!
ДА, ЗНАМ! Разбрах още когато се опитах да те прегърна, за да ме успокоиш от страха ми - конете.

Първоначално си мислех, че е нормално да не си усещам краката, все пак не бях стъпвала на тях повече от 7 дни, но после осъзнах, че не мога да ги помръдвам въобще. Сълзите ми онзи ден, за които обвини Алекс не бяха нито заради нея, нито бяха само за Казино. Сега се чудиш защо ще плача за Казино. Той е мъртъв. Умъртвили са го, защото е бил със счупен крак и е нямало надежда да проходи отново (виж как съдбите ни се повтарят). Но ти няма как да знаеш това, защото не беше оставил Ал да говори. Тя се беше уплашила и не смееше, защото смяташе, че тя е виновна, но не беше. Осъзнах, че у мен се е появил страх към коне. Не знам защо, но не мога да го контролирам. Не ме беше страх само от Казино, защото го познавах от малка и бях сигурна, че той няма да ми навреди. Колко смешно само - "Състезател по конна езда се страхува от коне!", нали. Колко нелепо! Нелепа е и моята съдба! Когато Казино си е отиде от този свят, ме е остави сама срещу тях. Сънувам кошмари, в които стотици коне преминават през мен и ме убиват. Може би бе под-добре да умра онзи ден! Но сълзите ми далеч не бяха само за това...
Аз страдах за това, че никога повече няма да тичаме, да карамке колело заедно, да поплуваме...