Да поемеш риска

XLVI глава

     г.т. Мирослав
Мишо, Мишо... МИШО!
Що за ужасен баща съм аз?! Едното ми дете бере душа заради мен, а другото е напът да загуби разсъдъка си... Защо съм такъв, Боже? Защо винаги наранявам хората, които обичам най-много? Трябва да им помогна! Трябва да си платя за всичкото това зло, което им причиних и ще го направя, но моля те Боже не ми ги отнемай! Те са ми всичко!
     Щом видях как Мишо е облян целия в кръв не се сдържах и изревах с все сила, но това не помогна на синчето ми да се изправи на крака. Лежеше си все така безжизнен в ръцете ми. Когато Вал ме чу се обърна към мен и виждайки бледото като платно лице на брат си, обърна очи и се свлече върху Ерик.
Чувствах се като насред гробище, в някакъв кошмар! Кошмар, който самия аз си сътворих. Пробегна ми мисълта да сложа край на жалкото си съществуване с пистолета, който бях увил в палтото си, но се отказах. Време беше аз да се боря! Да се боря за семейството, което винаги съм искал и съм имал, но не съм оценявал. Време беше да бъда бащата, който Вал и Мишо заслужават.
     Скоро дойде линейката. За жалост една линейка беше прекалено малка за шест човека -  трима от които умиращи, и четвърти в безсъзнание. Добре, че Филип дойде с колата точно до нас, въпреки, че беше забранено, и успяхме да натоварим Вал заедно с един доктор от линейката. Останалите с огнестрелните рани успяха да се поберят в медицинската кола и потеглиха с бясна скорост към болницата. Филип и Александра се качиха в колата и ние също потеглихме.
Какво се случи между мен и Филип по-рано ли? Ами изтървал съм си нервите и съм му забил два в главата. Не си спомням много от спречкването ни, но помня, че той се опитваше да ме спре... след това ръцете ми бяха покрити с кръв. КРЪВ, КРЪВ, КРЪВ - ами с какво друго да са покрити моите ръце. Толкова са мръсни от делата ми, че дори да ги отрежа, пак ще остане частица от тяхната мръсотия в душата ми. Добре, че Филип е разбрано момче и не ми се сърди, поне не е казвал, че се сърди. Всъщност изобщо не сме си говорили от тогава насам. Но отношенията ми с Филип в този момент бяха най-малкия ми проблем. Интересуваха ме само състоянията на сина и дъщеря ми.
През целия път до болницата мълчахме всички.
***
Най-накрая пристигнахме!...

     г.т. Филип
Този подъл и мръсен човек ще си го получи! Едвам виждам с едното око! Глупак! Той не заслужава това, което има! Сега нямам време да се разправям с него! Интересувам се повече от състоянието на приятелите си - Вал, Ал и Мишо, които пострадаха заради моето предателство. Не знам как ще ги погледна в очите отново! Не знам как ще си го простя ако нещо им се случи! Но това, че за момента нямам сили да се разправям с Мирослав, не означава, че няма да му го върна!.
     След като се опомних от ударите от страна на Мирослав, чух изстрели. По най-бързия начин отидох до колата и я прикарах точно на мястото където вече беше спряла линейка. Явно не съм бил толкова бърз. Главата ми се мотаеше. Благодаря се, че не съм паднал с колата в реката. Беше забранено да се влиза с кола по алеята, но не ми пукаше. В линейката бяха натоварени Мишо заедно с другите две момчета. Не знам от къде се е взело братчето на Вал, но и нямаше от къде да разбера, тъй като и тя беше в безсъзнание. Когато ме видя с колата, баща ѝ бързо я натовари на задната седалка и се настани до нея заедно с един от докторите. По цялата алея имаше локви кръв. Какво сполетя само горките младежи, благодарение на мен. Никога повече няма да мога да се погледна в огледалото без да изпитвам огризения. Явно беше, че планът на Мирослав беше повече от успешен. Вместо само две жертви с тези два куршума беше отнел 4 души - 4 сърца. Ал седеше на плочките и гледаше празно. Цялата беше в сълзи и кръв. Ако не мигаше, щях да помисля, че е простреляна и "шефа" вече нямаше да е между живите. Но всъщност като се замисля той не заслужава лесна и бърза смърт. Заслужава само и единствено да се мъчи бавно и болезнено - така както измъчи дъщеря си.
Аз отидох до Алекс и ѝ помогнах да се качи в колата до шофьорското място. Горката, едвам ходеше. Беше като призрак витаещ в пространството. Дали беше възможно и мен да обикне някога така? Не знам, но и намах време да си отговоря на този въпрос, защото бързах да догоня линейката. Ясно беше, че отиваме в болницата.