г.т. Мирослав
Мишо, Мишо... МИШО!
Що за ужасен баща съм аз?! Едното ми дете бере душа заради мен, а другото е напът да загуби разсъдъка си... Защо съм такъв, Боже? Защо винаги наранявам хората, които обичам най-много? Трябва да им помогна! Трябва да си платя за всичкото това зло, което им причиних и ще го направя, но моля те Боже не ми ги отнемай! Те са ми всичко!
Щом видях как Мишо е облян целия в кръв не се сдържах и изревах с все сила, но това не помогна на синчето ми да се изправи на крака. Лежеше си все така безжизнен в ръцете ми. Когато Вал ме чу се обърна към мен и виждайки бледото като платно лице на брат си, обърна очи и се свлече върху Ерик.
Чувствах се като насред гробище, в някакъв кошмар! Кошмар, който самия аз си сътворих. Пробегна ми мисълта да сложа край на жалкото си съществуване с пистолета, който бях увил в палтото си, но се отказах. Време беше аз да се боря! Да се боря за семейството, което винаги съм искал и съм имал, но не съм оценявал. Време беше да бъда бащата, който Вал и Мишо заслужават.
Скоро дойде линейката. За жалост една линейка беше прекалено малка за шест човека - трима от които умиращи, и четвърти в безсъзнание. Добре, че Филип дойде с колата точно до нас, въпреки, че беше забранено, и успяхме да натоварим Вал заедно с един доктор от линейката. Останалите с огнестрелните рани успяха да се поберят в медицинската кола и потеглиха с бясна скорост към болницата. Филип и Александра се качиха в колата и ние също потеглихме.
Какво се случи между мен и Филип по-рано ли? Ами изтървал съм си нервите и съм му забил два в главата. Не си спомням много от спречкването ни, но помня, че той се опитваше да ме спре... след това ръцете ми бяха покрити с кръв. КРЪВ, КРЪВ, КРЪВ - ами с какво друго да са покрити моите ръце. Толкова са мръсни от делата ми, че дори да ги отрежа, пак ще остане частица от тяхната мръсотия в душата ми. Добре, че Филип е разбрано момче и не ми се сърди, поне не е казвал, че се сърди. Всъщност изобщо не сме си говорили от тогава насам. Но отношенията ми с Филип в този момент бяха най-малкия ми проблем. Интересуваха ме само състоянията на сина и дъщеря ми.
През целия път до болницата мълчахме всички.
***
Най-накрая пристигнахме!...г.т. Филип
Този подъл и мръсен човек ще си го получи! Едвам виждам с едното око! Глупак! Той не заслужава това, което има! Сега нямам време да се разправям с него! Интересувам се повече от състоянието на приятелите си - Вал, Ал и Мишо, които пострадаха заради моето предателство. Не знам как ще ги погледна в очите отново! Не знам как ще си го простя ако нещо им се случи! Но това, че за момента нямам сили да се разправям с Мирослав, не означава, че няма да му го върна!.
След като се опомних от ударите от страна на Мирослав, чух изстрели. По най-бързия начин отидох до колата и я прикарах точно на мястото където вече беше спряла линейка. Явно не съм бил толкова бърз. Главата ми се мотаеше. Благодаря се, че не съм паднал с колата в реката. Беше забранено да се влиза с кола по алеята, но не ми пукаше. В линейката бяха натоварени Мишо заедно с другите две момчета. Не знам от къде се е взело братчето на Вал, но и нямаше от къде да разбера, тъй като и тя беше в безсъзнание. Когато ме видя с колата, баща ѝ бързо я натовари на задната седалка и се настани до нея заедно с един от докторите. По цялата алея имаше локви кръв. Какво сполетя само горките младежи, благодарение на мен. Никога повече няма да мога да се погледна в огледалото без да изпитвам огризения. Явно беше, че планът на Мирослав беше повече от успешен. Вместо само две жертви с тези два куршума беше отнел 4 души - 4 сърца. Ал седеше на плочките и гледаше празно. Цялата беше в сълзи и кръв. Ако не мигаше, щях да помисля, че е простреляна и "шефа" вече нямаше да е между живите. Но всъщност като се замисля той не заслужава лесна и бърза смърт. Заслужава само и единствено да се мъчи бавно и болезнено - така както измъчи дъщеря си.
Аз отидох до Алекс и ѝ помогнах да се качи в колата до шофьорското място. Горката, едвам ходеше. Беше като призрак витаещ в пространството. Дали беше възможно и мен да обикне някога така? Не знам, но и намах време да си отговоря на този въпрос, защото бързах да догоня линейката. Ясно беше, че отиваме в болницата.
ESTÁS LEYENDO
Да поемеш риска
RomanceВал и Ерик преживяват една много интересна и необикновена любов. Дали съдбата ще ги раздели завинаги, или те ще успеят да намерят път отново един към друг? Дали любовта им ще устои на напора на съдбата или ще угасне? А кой знае? Може и да пламне още...