Texting with Mr. Avery

8

-Имали някакъв проблем? - попита, визирайки се в лицето ми.

-Н-не... - отново лъжа.

-Вижте... Знам, че това ще прозвучи странно, но... Ако искате може да споделите с мен какво ви разстрои. Не обещавам да помогна, но мога да ви дам съвет. - след думите му кимнах. Мога да му споделя, нали? Имам нужда да кажа на някого. Имах нуждата, но не предполагах, че ще е толкова неловко. Аз още не знам името му.

-Искаш ли нещо? - погледнах към него в миг на объркване. Тогава забелязах, че сервитьора е дошъл и чака поръчката ни. Поклатих отрицателно глава. Бяхме дошли в кафенето до училището за да говорим,но трябва ли да говоря? Сякаш устните ми са залепнали една за друга от притеснение. Сега ще стане лошо, защото когато се притеснявам говоря пълни глупости.

-Аз... Съжалявам. Не трябваше да идвам тук, защо изобщо се съгласих? - избърсах сълзите си и тръгнах да се изправям, но ръката му отново ме спря. Беше толкова топла и ме караше да се успокоя.

-Не се притеснявай! Седни... - седнах обратно на мястото си, наблюдавайки ръката му, която все още беше върху моята. След малко ме пусна.

-Аз... Чувствам се като глупачка да плача заради това. Сигурно ще ме помислите за някаква лигла, но сър... - бях прекъсната.

-Анабел! Огледай се! Не сме в училище и можем да премахнем учтивата форма. Говори ми като на твой приятел, а не учител. - странно е че след думите му се изчервих.

-Аз не знам как да ви наричам....

-Можеш да ми казваш Джак. - Джак? Това дали ще ми помогне да си го представям като онзи Джак с когото си пиша?

-Джак аз.. Чувствам се пренабрегната. Смазана психически заради родителите ми.

-Защо?

-Винаги са предпочитали сестра ми пред мен. Знам колко детинско звучи, но с годините започна да ми писва. Майка ми се държи студено с мен, а баща ми я подкрепя. Не беше толкова зле, но от три месеца насам всичко е ужасно. А това днес.. - идваше ми да потъна в земята от срам като си спомня какво каза тя за него.

-Какво се е случило преди три месеца?

-Сестра ми е по-голяма от мен и учи в престижна гимназия. Те искат да се преместя при нея и да се уча от "опита ѝ". Искат буквално да бъда нея.

-Не мисля, че го искат. Може би просто искат най-доброто за теб..

-Винаги ми казват:Защо не си като сестра си? Погледни нея може да прави всичко! А когато става дума за мен и моите постижения :Казват браво, "но"винаги имат нещо допълнително." Браво, но можеш и по-добре!" Справила си се добре, но не като сестра си.! "Аз не искам да бъда нея.! - отново се разплаках.
Отново усетих ръката му върхо своята.

-Имали и друга причина да искат да се преместиш?- и как да няма?

-Искат да уча за да поема семейната кантора.

-А ти? Ти какво искаш? - повдигнах рамене.

-Със сигурност не и това. Разбирам, че искат да поема бизнеса за който са дали всичко, но искам и аз да мога да се гордея с нещо.-и двамата замълчахме докато той не развали обгърналата ни тишина.

-... Знаеш ли? Прави това което ти е на сърце. Нека после да не съжаляваш ако си ги послушала. Постигни свой успех, с който да бъдеш горда!

-Ами ако не успея? Ако се проваля в опита си да изградя нещо мое? Ако не успея и цял живот съжалявам за това?

-Няма как да разбереш ако не опиташ?

-Дори не знам какво искам..

-Просто помисли какво те прави щастлива и на какво наистина се наслаждаваш? - беше прав. Трябваше да мисля за това което искам, а не за това което не искам да се случи.

-Трябва да вървя... Благодаря ти за.. Това. Наистина имах нужда да поговоря с някого.

-Няма защо Анабел.... - този път аз го прекъснах.

-Огледай се! Не сме в училище, можеш да ми казваш Ана. - той се усмихна леко.

-Добре... Ана.

-Чао, Джак!

-Чао, Ана.-след като се сбогувахме си тръгнах. Не сгреших, разказах му. Сега е време да помисля... Какво ме прави щастлива?