Купена любов

Глава 2

Когато изсуших косата си вече беше станало 7 часа. Имах половин час да се облека. Отворих стария гардероб и погледнах вътре. Погледът ми се спря на една черна пола до колената и една бяла риза. Страхотно. Щях да изглеждам перфектно. След 15 минути вече седях пред огледалото оглеждайки се. За момиче на 22 години, изглеждах твърде професионално. Бях вързала косата си на опашка и бях обула черни високи обувки. Алармата на телефонът ми се включи, беше 7:30 - време да тръгвам.
   Карах един сив Сеат. Първата ми придобивка. Взех я втора ръка, но в приличен вид, а и най-важното вървеше. Паркирах точно в 7:50, пред сградата. Слязох от колата и погледнах нагоре. 20 етажна сграда със сини прозорци, се издигаше като кула пред очите ми. Поех си дълбоко въздух и тръгнах напред.
   Качих се на последния етаж, в асансьор със скъпо облечени и парфюмирани хора. Чувствах се точно като грозното патенце. Не на мястото си. Асансьорът спря и всички слязохме. Аз се запътих към едно бюро в дъното. На стол и подпряла се с ръка на него, седеше една блондинка.
  - Добър ден, тук съм за интервюто за работа - казах аз. Тя само ми хвърли един отегчен поглед след което каза:
  - Седнете на този диван и чакайте да ви повикам - след което извади една пила от доста скъпата си чанта и за оправя ноктите си. Страхотно - помислих си аз. Къде попаднах. Отправих се към дивана и послушно седнах. Дано поне от цялата тази работа излезеше нещо полезно. Отворих чантата си и извадих стария си телефон. Нямах нови съобщения и обаждания. Усмихнах се при тази мисъл. Та кой очаквах да ми се обади. Единствените хора в живота ми бяха: Елена - възпитателката от дома, която чувствах като майка и Мария - едно от момичетата с които живеех в дома. С пет години по-голяма от мен. На 18 когато излезе от дома се запозна с един идиот и се омъжи за него. Имат дете на три годинки. Много сладко. Тя се опитва да бъде добра майка, но мъжът и много пие. Не знам защо не го остави и да се махне с детето.
  - Ехо, извинете, Вие с бялата риза. Време е за интервюто. Моля заповядайте!
Беше русата рецепционистка. Станах и се запътих към офиса. Половин час по-късно отново бях в старата си кола на път за вкъщи. Не ме питайте, не знам как мина интервюто. Отговорих на всички въпроси, но жената която ме интервюира беше много намръщена. Изведнъж телефонът ми звънна. На екрана се изписа името на Мария.
  - Ало - прозвуча веселият ми глас в телефона. Няма да поверяваш къде бях на интервю за работа. При теб какво става, как си?
  - Боже, помогни ми. Не мога да живея ако му се случи нещо.
Тя плачеше, изведнъж ми причерня. Разбрах, че е станало нещо със сина ѝ.
  - Какво е станало, добре ли си?
  - Напи се, Асен пак се напи. Искаше още пари, а аз нямах. Не са ни платили още. Казах му го. Той се ядоса, развика се, каза че всичко отивало за детето. Отиде до стаята и го взе. Каза че щял да го даде в дом, че само проблеми правело...
Усетих я как се задъха, не можеше да си поеме въздух.
  - Успокой се - казах ѝ. Поеми си въздух и ми разкажи спокойно. Къде е сега детето.
  - Взе го. Качи се в колата и тръгна. Обадиха ми се от болницата. Катастрофирал е. Детенцето ми е в интензивното. Моля те помогни ми. Моля те...
Отново се задъха. Прилоша ми. Как можеше да има такива хора. Та това беше малко дете. Беше само на три годинки. Попитах я в коя болница е и подкарах колата в тази посока.
  Когато пристигнах в болницата и видях малкия, ми идваше да заплача. Лежеше като паднал ангел в голямото, болнично легло. Беше много зле. Трябваше да се оперира.
  - Искат много пари за операцията - прошепна Мария. Няма от къде да ги взема, а вече имам кредит на мое име. Детенцето ми ще умре. Боже не ми го взимай.
Тя се приближи до леглото. Хвана малката ръчичка и нови сълзи закапаха по бузите ѝ. Стана ми лошо. Трябваше да изляза. Отворих вратата и пристъпих в коридора. Седнах в чакалнята, затворих очи и започнах да броя. Обикновено това ми помагаше да се успокоя, но днес, сега не подейства. Очите ми се напълниха със сълзи. Трябваше да направя нещо, трябваше да спасим това малко създание. Станах от стола и потърсих с поглед някоя сестра или доктор.
  - Добър ден, искам да ви попитам за състоянието на детето, което сте приели днес - казах аз.
  - Добър ден - отговори ми високият мъж в бяла престилка. Нали разбирате, че трябва да сте роднина за да ви дадем такава информация?
  - Аз съм леля на детето - излъгах без грам вина. Попитайте майката.
  - Добре, добре. Няма нужда. Детето е в много тежко състояние след катастрофата. Нуждае се от операция, но няма как да стане без да платите.
  - За каква сума точно говорим - попитах аз.
  - 10 000 - отвърна ми лекарят. Няма как да започнем без да платите. Съветвам ви да намерите парите възможно най-бързо - каза той и се отдалечи.
Отпуснах се до стената. 10 000. Нямаше как да намеря толкова пари до утре. Трябваше да измисля нещо и то бързо.

Ако ви е интересно, следите моята история и искате да споделя още от нея, моля коментирайте. Дайте гласност на мнението си и ми покажете, дали харесвате това което пиша!