Купена любов

Глава 10

Усещах дъха му във врата си. Тялото му беше притиснато към моето. Ръцете му бяха от двете страни на главата ми. Не можех да повярвам, че това се случваше. Той, моят красавец седеше пред мен и не беше халюцинация, беше истински. Е сега май трябваше да помисля и над това, че беше мой шеф. Това беше много, ама много лошо. Разтърсих леко глава. Сега не беше нито мястото, нито времето да мисля тези неща. Вдигнах глава и погледнах в очите му. Грешка. Това бяха едни много, ама много красиви очи. Тъмни и дълбоки. Много дълбоки. Трябваше да се отдалеча от него, защото можех да направя нещо, за което после да се срамувам. Така както бяхме застанали, единственият начин да се отдалеча, беше да се промуша под ръката му.
  - Пак си се замислила - тази негова усмивка не слизаше от лицето му, дори когато говореше. - Нищо, така си дори по-красива.
Преглътнах, започваше да ми става опасно топло. Без да се замисля се наведох и минах под ръката му. В целия офис имаше едно бюро със стол, а пред него маса с две канапета. В бързината да се отдалеча от него, застанах зад бюрото. Поех си дълбоко въздух. Белите ми дробове бяха като изгладнели. Издишах и го погледнах. Седеше облегнат на вратата с ръце в джобовете на изключително скъпите си панталони. Носеше бяла риза, която беше разкопчана при гърдите, а ракавите му бяха навити до лактите. Изглежда беше работил. Намръщих се. Как можах да закъснея. Сигурно е имало много работа и е имал нужда от помощ. Една иронична усмивка цъфна на лицето ми. Какво можех да му помогна точно аз. Нали бях просто секретарка. Изгоних тези мисли от главата си и започнах отново да се извинявам:
  - Вижте, наистина съжалявам за закъснението. Попринцип винаги съм точна, просто сега ме хвана трафикът. Имаше страшно задръстване, дори не знам как успях да стигна и сега. Знам, че това е непростимо, особено за вашата фирма. Разбирам, че сигурно ще искате да ме уволните и напълно ви подкрепям. Аз на ваше място бих постъпила по същия начин, но все пак ви моля да ми дадете шанс. Разбирате ли, работата наистина ми трябва, а и съм готова да остана допълнителни часове. Просто ви моля да ми дадете още един шанс.
  Изрекох всичко това на един дъх и зачаках реакция. Той все още седеше подпрян на вратата и ме гледаше. С изключение на това, че вече не се усмихваше. Отблъсна се от вратата и тръгна към мен. Този път не се приближи, а спря на известно разстояние.
  - Ако трябва да бъда честен, наистина бях намислил да те уволня. Не обичам персоналът ми да закъснява, а в първия работен ден е направо недопустимо. Разбира се, тогава не знаех, че новата ми секретарка си ти. И моля те спри с това Вие, можеш да ми говориш на ти. За уволнение няма и да става на въпрос. Идеята ти да бъдеш моя секретарка много ми харесва. Сега върви да видиш къде ще работиш. До твоят офис се стига директно през моя. Вратата е ето там - посочи ми вратата в другия ъгъл на стаята. Колко удобно - помислих си.
  - Аз благодаря, наистина.
Заобиколих го и се запътих към моя офис. Усещах погледа му върху себе си.  Стигнах до вратата и влязох в другото помещение. В сравнение с неговия, моят офис беше два пъти по малък. Имаше бюро и стол. Двата офиса бяха свързани със стена от големи от пода до тавана прозорци през които се виждаше всичко. Супер. Сега можеше всеки един момент да види какво правя. Ужас. Седнах на стола и започнах да отварям шкафчетата на бюрото си.
  След точно 10 минутки знаех кое къде е. Усмихнах се. Тази работа щеше да ми хареса. Телефонът върху бюрото звънна, при което подскочих. Вдигнах слушалката и чух гласът му.
  - В кабинета ми. Веднага. - След което затвори. Погледнах през стъклото и го видях. Беше навел глава над някакъв документ. Изглежда беше важно. Станах от стола и отворих вратата.
  Когато влязох, дори не вдигна поглед.
- Ела тук - беше единственото което каза. Аз разбира се веднага се приближих. Застанах пред него и зачаках. Сигурно искаше да му помогна за нещо. Толкова се вълнувах. Нямах търпение да ми даде първата ми задача. След около 2 минутки, вдигна глава и ме погледна. Облегна се удобно в стола, взе едно дистанционно от шкафа и затъмни стъклата. Гледах го, както малко дете гледа фокусник.
  И така - сепна ме гласът му. Извиках те защото трябва да ми отговориш на един много важен въпрос.
Кимнах. Вече се притеснявах да не съм объркала нещо. Наистина исках да се задържа на работа.
- Искам да ми обясниш, как можа да ме оставиш в хотела миналата сутрин. И то без дори да ме събудиш.
Опулиха се насреща му. Не можех да повярвам, че ме пита това. Как смееше да смесва това с работата. Завъртях се и точно да тръгна към вратата, когато той ме дръпна. Озовах се седнала в скута му. Той обхвана кръста ми и зарови нос в косата ми.
  - Няма да напуснеш тази стая, докато не науча всичко което ме интересува. Разбра ли ме Магдалена?