Купена любов

Глава 9

Ръцете му бяха на кръста ми. Устните му се движеха върху моите. Усещах тялото му върху себе си. Едната ми ръка беше върху гърба му, а другата в косата му. Бяхме се притиснали един към друг. Топлината му се просмукваше в тялото ми. Горях. Отдели устните си от моите. Искаше да ми каже нещо...
  Отворих очи при звука от алармата. Протегнах ръка и изключих будилника. Цялата бях потна. Имах чувството, че изгарям. Разтърках очи. Бях сънувала моя красавец. Станах от леглото и се запътих бавно към банята. Свалих панталонките и потничето си и застанах под душа. Врътнах кранчетата и водата потече. Беше толкова освежаващо. След това измих зъбите си и се запътих към гърдероба. Вече беше 7 часа и имах само половин час да се оправя. Огледах дрехите си и се спрях на една черна, дълга до колената рокля. Нямах време да направя нещо специално с косата си, затова просто я изтърках с хавлията и ѝ сложих кристали. Взех телефона и проверих за съобщения от Мария. Тъй като нямаше нищо реших, че всичко е наред. Взех чантата си и тръгнах към колата. 
  Така, ако сте чели всичко до тук, значи знаете, че моят късмет никакъв го няма. Просто нямаше никакъв, ама никакъв шанс денят ми да премине нормално. Още щом излязох от улицата пред нас и се влях в движението, попаднах в задръстване. Точно днес ли трябваше да се случи? Реших да използвам момента за да звънна на Мария, то така или иначе нямаше какво да правя. Тя отговори на второто позвъняване. Разговорът не беше дълъг. Каза, че малкият е по-добре и дори днес е закусил. Толкова много се радвах. Попита ме как съм и ми пожела късмет днес. Наистина имах нужда от късмет. Ама то при мен май не действаше. Сигурно трябваше да мина през някоя ливада с детелини и да се отъркалям в нея, за да може да имам поне един нормален ден. Беше 8:20, когато успях да паркирам пред сградата. Излязох, не направо излетях от колата към вратата. Тъй като асансьорът беше на последния етаж, реших да мина по стълбите. Не знам как с моя пилешки акъл, го реших. Единственото хубаво нещо в цялата история беше, че си бях обула равни обувки. Та така, моля да кажете какво ще бъде вашето мнение, ако видите някой в 8:20 да тича по стълбите до 13-тия етаж. Аз ще ви споделя моето. Направо ще го сметна за побъркан. Когато успях да се добера до последния етаж, тъпата руса рецепционистка ( както я наричах аз ), седеше и си пилеше ноктите. Когато ме видя просто изпухтя. Дори не си направи труда да ме погледне докато ми казваше, че шефът ме чака в кабинета и е много ядосан. Направо я усещах как искаше да ми пожелае късмет със следващата работа. Стиснах чантата си и се запътих към кабинета. Не знаех дали да почна да се извинявам или просто да се обърна и да побягна. Само дето се сетих за Мария. Тази работа ми трябваше, иначе от къде щях да намеря пари за адвокат. Не. Стиснах зъби. Нямаше да ме уволнят. Трябваше да ме разберат. Щях да кажа, че не аз съм виновна, а трафикът. Щях да обещая да не се повтаря. И така, застанах пред вратата на офиса. Сложих ръка върху дръжката, преброих до 3 и влязох. Направо започнах да бърборя, не знам от къде ми дойде, просто не можех да млъкна.
  - Съжалявам, много съжалявам за закъснението. Но не съм виновна аз, беше ужасният трафик. Моля ви не ме уволнявайте от първия ден, дайте ми шанс.
Мъжът седеше с гръб към мен, но в секундата в която чу гласа ми, се обърна ии това беше той... Моят красавец. Цялата ми тирада прекъсна. Бях се опулиха като риба. А той просто седеше и ме гледаше. Изненадата му беше видима. В този момент не знаех да се радвам ли, да плача ли. Виждах го отново обаче беше и мой шеф. Изглежда се беше окопитил от изненадата, защото се усмихна и тръгна към мен. Аз от своя страна започнах да отстъпвам назад, докато гърбът ми не се опря във вратата. Той спря на крачка пред мен, наведе глава към ухото ми и прошепна:
- Можеш да бъдеш сигурна, че единственото което няма да направя с теб е да те уволня!