Купена любов

Глава 5

Случвало ли ви се в един момент да осъзнаете, че най-малките неща в живота, всъщност са най-ценни? Например докосването, целувката, прегръдката, усмивката на човека отсреща... Приятелите и тяхното щастие . Започваме да осъзнаваме кое всъщност е ценно и скъпо за нас, когато сме на път да го изгубим. И тогава в последните месеци, дни, часове и секунди правим всичко възможно, драпаме със зъби и нокти за да го спасим, съхраним и запазим...
Седях в стаята и наблюдавах живота в големия град. През големия от тавана до пода прозорец, се виждаха пълните с коли улици и множеството светлини. Градът блестеше в цялата си яркост. Хората бяха щастливи. Кой би си помислил, че тази вечер, в една хотелска стая, за да спаси живота на едно умиращо дете, младо момиче е принудено да продаде единственото нещо което притежава - девствеността си. Извих иронично устни. Самосъжаление? Това ли правех? Самосъжалявах се! Стоях пред големия прозорец, наблюдавах събудилият се за живот град, с всичките му посетители и им завиждах. Да, точно така. Завиждах им. Винаги съм завиждала. Те имаха всичко това, което на мен ми беше отнето. Имаха възможности, семейства, бяха щастливи. Разтърсих глава. Дългата ми кестенява коса, беше накъдрена и сега, дългите до над лакътя къдрици се спускаха свободно надолу. Бях облякла един бял халат, а под него носех черен повдигащ сутиен и чифт черни бикини. Бях се гримирала. Отдалечих се бавно от прозореца и застанах пред огледалото. Образът който ме гледаше отсреща, беше не на момиче, а на жена. Изглеждаше толкова силна, сякаш нямаше никакви грижи на света, но дори и да имеше щеше да се справи. Освен всичко това, беше и толкова хубава. И това беше моят образ. Е да, обаче аз не се чувствах нито силна, нито красива. Бях изплашена. Не знаех какво ще се случи. Чувствах се точно като малко дете, което го е страх да спи на тъмно. Но знаех, че всъщност затворя ли очи, накрая ще се събудя на сутринта. Точно това трябваше да стане и сега. Просто мъжът щеше да дойде, щяхме да направим това, заради което сме тук и после никога нямаше да го видя.
Толкова се бях вглъбили в мислите си, че не чух кога вратата се отвори и затвори. Не чух бавните, но твърди стъпки на мъжа нито усетих кога е влязал в стаята. В един момент просто усетих едни очи върху себе си. Вдигнах своите от лакираните си в черно нокти. Още седях пред огледалото. Само дето, този път в него се виждаше още едно отражение. Едни дълбоки, строги, но в същото време и топли очи ме наблюдаваха с интерес. Едни плътни устни се бяха разтегнали в крива усмивка. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите и през бялата му риза се виждаха стегнати мускули, твърди гърди и стегнат корем. Краката му също бяха стегнати. Беше се подпрял на касата на вратата. Не бях осъзнала, че съм се извъртяла към него. Сигурно беше видял как го оглеждам, защото повдигна едната си вежда в ням въпрос.
- Здравей - това беше всичко което успях да произнеса. Не можах да позная собствения си глас. Беше станал толкова нисък и дрезгав.
- Здравей - произнесе в отговор мъжът. Неговият глас беше толкова овладян и стегнат, но въпреки всичко леко дрезгав. Мъжът се отблъсна от стената и бавно тръгна към мен. Не бях разбрала, че съм заотстъпвала назад, докато гърбът ми не се опря в студената стена. Мъжът спря на една крачка разстояние.
- Страх ли те е мъниче - произнесе той. Беше толкова близо, че усещах парфюма му. Ухаеше толкова хубаво.
- Миришеш токова хубаво - отрони се от устата ми преди да съм се спряла. Не аз не исках да кажа това, тоест не не ме страх, само малко аз..
Мъжът ме прекъсна, като сложи пръст върху устните ми.
- Така, първо благодаря ти - наведе се към мен и долепи върха на носа си до шията ми. - Ти също миришеш много хубаво. И освен това си изплашена. Виждам го в очите ти. И двамата знаем защо сме тук, но искам да знаеш, че няма да те нараня. По никакъв начин.
Докато изговаряше всичко това, очите му не се откъсваха от моите. Не знам защо, поради каква причина но знаех, просто знаех че няма да ме нарани. Вярвах му. Чувствах се в безопасност. Знаех какво трябва да направя. Вдигнах едната си ръка и обхванах неговата. Отблъснах се от стената и се притиснах към него. Повдигнах едната си вежда и казах:
- Не съм изплашена, а притеснена. Не защото ме е страх, повярвай ми, мога да се оправям с хората, а защото ще ми бъде за първи път. След като и двамат знаем защо сме тук, нека не си губим времето.
Мъжът седеше без да обели и дума и ме гледаше в очите. Знаех, че не очакваше точно това. Бях го изненадала. Ами едно на нула за мен. Усмихнах се при тази мисъл.