Дилан и Ник

Част 1

Целунах го. Беше толкова сладък с тази негова рошава коса и...агхх, тези очи просто..
- Обичам те! - казах му аз.
- Обичам те! - повтори след мен Ник. - Радвам се, че между нас всичко върви добре! - усмихна се той.
- Аз също! - отвърнах на усмивката му и пак го целунах.
- А всъщност вашите кога ще се приберат? - попита ме Ник.
- Аамии...след малко...затова, май е по-добре да си вървиш. - казах му аз, опитвайки се да скрия притеснението си.
- Но, защо? Искам да ни запознаеш. Все пак си им казал за нас, нали?
Мълчание от моя страна. Не можех просто да го излъжа в очите, затова гледах надолу, играейки с пръстите си нервно.
- Налии? - продължи, вече съмнително, да ме пита Ник. - Дилан!! Какво става? Наистина ли още не си им казал? - попита ме леко ядосано и много разочаровано.
- А...- опитах се да кажа нещо, макар и да не знаех много какво, но той ме прекъсна:
- Не, не мога да повярвам! Ти ми обеща, че ще говориш с тях! Обеща ми - повтаряше той. Но аз наистина не знаех как да му обясня, че родителите ми не биха ме разбрали затова какъв съм. Бях в безизходица.

- Дилан, миличък! - почука на вратата майка ми, преди да влезе. Тя отвори вратата:
- А, кой е това? Някой твой съученик? - попита тя.
- Ааа...да, той е от моя клас. Това е Ник. - представих го аз, притеснен от това как ще реагира той.
Изгледа ме леко накриво и подаде ръката си към майка ми.
- Добре, аз отивам долу. Ако ви трябва нещо - кажете. - каза майка ми и излезе. Обърнах се към Ник и го целунах.
- Съжалявам!!! Наистина се паникьосах. - гледах го жално аз. Той ме погледна с леко разочарование. След това ме придърпа към себе си и ме прегърна силно.
- Нищо, следващият път! Заедно! - целуна ме по челото.
- Момчета, нося ви малко солен..... - майка ми влезе в стаята. Обърнах се разко към нея. Погледнах я в очите, но нищо не можех да кажа. Сякаш някой ми беше сложил тиксо на устата...
- Азз..съжалявам, че влязох така - каза тя объркано и излезе.
- Защо майка ти реагира така? Нали каза, че няма да са против нас?
- Казах! Но сгреших. Съжалявам, просто не можех..Виж, те не са такива, каквито ги описвах пред теб. Затова не исках да те представям. Беше ме страх, че ще ни разделят, а аз не искам да те загубя, защото....
- Шшштт, тихо. Спокойно! - гушна ме той, а аз усещах как сълзите ми текат по лицето ми. - Спокойно! Всичко е наред! Аз съм тук! До теб! И винаги ще бъда!!
- Обичам те!
- Обичам те!
- Кого обичаш?? - това беше баща ми. Бяха влезли с майка ми, а дори не ги бяхме усетили. - Обичаш него, така ли? Значи синът ми, който отглеждам 17 години е - гей?
- Татко, аз...
Той ритна силно бюрото ми и излезе бесен от стаята. Аз се уплаших. Знаех на какво е способен, когато е ядосан. Майка ми го последва като ме гледаше беззащитно. Не вярвах тя да ми беше ядосана.
- Не мога да повярвам! Дилан, толкова съжалявам! Не знаех какво ти е! Боже мой! Как може да съм такъв?!!
- Шшт, ей..ей.... Не се обвинявай! Ти нищо не си направил, окей? - гушнах го.

Майка ми почука на вратата:
- Дилан, баща ти те вика долу.
- Добре. - казах аз - Ник, ти по-добре стой тук.
- Окей.