Дилан и Ник

Част 16

Г.Т. на Дилан:

Прибрах се. Ник не си беше вкъщи... Аз наистина не знаех как да му кажа. Но трябваше. Джейк е прав. Реших да звънна на Ник, за да го попитам къде е и кога ще се прибере.
*телефонът на абоната е изключен или се намира извън обхват*
Хм? Странно. Оставих си телефона на бюрото. Тогава забелязах някаква бележка:

” Дилан,
И на двамата ни е трудно в момента! Може би ще ни е по-леко, ако си дадем малко почивка! Ще се върна скоро! Чакай ме!

                                             ~ Ник        ”
М-Моля? Какво е това? З-защо Ник пише такова нещо?! Какво ми казва?! Какво става? Не ме оставяй! Моля те! - Не можех да сдържам сълзите си. Седнах на земята и просто плачех. Защо? Защо ме остави?
*****
Телефонът ми звънна..
- Ало, Дилан? Сигурен ли си, че можеш да говориш сам с Ник? Аз мога да.... Хей, какво ти е? Плачеш ли? - попита ме Джейк, разтревожено.
Отвърнах му с хлипания..
- У вас ли си?! Стой там! Идвам веднага! - затвори.

Г.Т. на Джейк:

Боже! Ами, ако Ник му е направил нещо? Ами, ако му е посегнал? Не, не вярвам. Той не е такъв тип. Тогава? Какво му е на Дилан? Защо плачеше? - не спирах да се питам, тичайки към дома му.
Влязох рязко.
- Дилан! - беше на пода. Застанах пред него и го прегърнах силно. - Какво има? Защо плачеш? И...къде е Ник?! - попитах, след като се огледах.
- Няма го.. - каза изтощен той.
- Как така...го няма?? - не разбирах аз. Той ми подаде някаква бележка. Прочетох я. Не мога да повярвам! Как така..ще си тръгне, когато Дилан беше така съсипан.. Честно казано, не знаех дали да се радвам или не. Аз обичах Дилан, исках го за себе си, но не и по този начин. Да го боли..
- Спокойно! Всичко е наред! Аз съм тук! - успокоявах го. Той ме погледна в очите.
- Ти винаги си тук! - след това се сгуши в мен. Беше толкова сладък и невинен.
- Хайде! Ставай!
- Защо? Къде отиваме? - беше объркан.
- У нас! Няма да те оставя да спиш сам, така разтроен. Ще ти направя чай! Хайде!

Година по-късно~

Г.Т. на Ник:

Ето ме и мен. Година по-късно. Не се очертаваше да е след толкова дълго, но никой не може да предвиди болестите и смъртта. Ще ви разкажа какво стана след като написах бележката на Дилан и си тръгнах.
Отидох при леля ми. Тя живее на 300км от моя дом. Исках Дилан да остане сам за седмица, не исках да съм около него, защото виждах, че ме избягва. Седмицата обаче се превърна в месец, а след това в година. Чичо ми се разболя. Лекарствата, които му трябваха, за да се оправи бяха много скъпи. А леля нямаше такива възможности. Тогава си намерих работа и заплатата, която получавах я давах за лечението му. Когато обаче сметнах, че е време да се прибера отново вкъщи, казах на леля, а тя ми благодари за всичко, което съм направил за тях. Стегнах си багажа и хванах най-ранния превоз. Нямах търпение да видя Дилан. Да го прегърна. Да докосна тялото му, да почувствам душата му, сърцето му. Да го погледна в очите и да му кажа - ” Тук съм! ”....

Г.Т. на Дилан:

- Яде ми се нещо сладко. Имаме ли?- попита Джейк.
- Не мисля. Чакай, ще проверя. - нямахме. - Мне, нищо. Ще отида до магазина и без това ни трябват някои продукти.
- Оуу, добре - каза натъжено той.
- Какво има? - попитах го, докато вземах пари.
- Нищо, просто...побързай.
- Добре, добре! Връщам се след малко! - излязох. След няма и 2 минути, телефонът ми звънна.
- Ало?
- Липсваш мии.... - каза жално Джейк. Засмях се.
- Стигаа! Нямаме и 5 минути и ти ми звъниш? - подсмихвах се.
- Ами да! Виж, размислих!
- Хм?
- Не ми трябва сладко! Имам си теб! Връщай се!
- Ама, как?! Не! Трябват ни и продукти. Не е важно само сладкото ти! - продължавах да се смея.
- Не ни трябват продукти! Ще поръчаме пица! Хайде! - беше доста настоятелен.
- Не! - отсякох аз.
- Тогава ме изчакай! Аз идвам при теб! - усетих усмивката му дори през телефона. Ехх..
Настигна ме.
- Нарочно ли се забърза?! - попита ме леко задъхан.
- Мнее... - в опит на лъжа, но се разсмях и не ми повярва. Бутна ме по рамото, а после ме целуна по бузата. Усмихнах се.

Г.Т. на Ник:

Пристигнах преди около 20 минути. Реших да се отбия в магазина и да взема някакви бонбони за Дилан, защото знам, че обича сладко.
Влязох и започнах да се навъртам около сладкото. Намерих любимите му. Бяха на най-високия рафт. Вдигнах се на пръсти, за да ги взема, но тогава някой се бутна в мен, а аз изгубих равновесие и съборих част от продуктите от рафта.
- Леле! Добре ли сте? Къде гледам и аз! - този глас...сладък, невинен и толкова прекрасен. Това беше...
- Дилан! - обърнах се към него. Бях толкова щастлив да го видя!!
- Н-ник?!