Дилан и Ник

Част 3

На сутринта:

Събудих се. Не можех да мръдна. Всичко ме болеше. Трябваше да стана! На училище бях. А Ник беше там. Исках да го видя! Но не исках нито той, нито другите да ме виждат в това състояние. Лицето ми беше синьо, най-вече окото ми! Устната ми беше сцепена. Реших да си сложа слънчеви очила. Поне малко да се прикрия. Баща ми беше долу и четеше вестник. Отидох, целунах майка ми по челото, а баща ми изобщо не го погледнах. Излязох.

В училище:

Влязох в стаята. Ник беше на чина ( сядахме заедно ). Седнах без да кажа нищо.
- Дилан! Как си? - седях и не помръдвах. - Дилан, погледни ме! Дилан!! - Ник ме обърна към него.
- Какво? - попитах аз, леко ядосан. Но не исках да си го изкарвам на него. Той дори не е виновен.
- Махни си очилата!
- Защо?
- Защото искам да те видя! А и защо въобще носиш очила в училище? Хайде Дилан, махни ги!
- Не искам - отвърнах му аз, гледайки в учебника, в една точка.
- Казах да ги махнеш! - обърна ме към себе си и свали очилата ми рязко. Не можа да каже и дума. Аз също не знаех какво да му кажа.
- Дилан...к-какво ти е на лицето? - виждах сълзите по лицето му. - Това от-т баща ти ли е...?
Аз не му отговорих. Взех си очилата и си ги сложих отново. Погледнах към учебника. Ник ме хвана за ръката. Изправи се и ме дръпна на някъде. Чувах как всички си шушукат нещо. А аз много мразех слухове.
- Ник, къде отиваме? Ник!
- Просто ме следвай! - каза той и продължихме да вървим. Влязохме в склада на училището. Бях до стената, а той беше пред мен. Гледахме се. Отново махна очилата от лицето ми.
- Не може повече така! Разбираш ли? Погледни се! Не искам повече да страдаш и да имаш проблеми със семейството си заради мен!
- Ник...
- Не, тихо! Изслушай ме! Няма смисъл просто да страдаме така. - говореше измъчено той. С леки сълзи. - Дилан, опитвам се да ти кажа, че късам с теб. Разбираш ли ме?
Вече не можех да сдържам сълзите си. Отидох и го прегърнах силно.
- Няма да те пусна! Обичам те! Обичам те с цялото си сърце! Всичко си за мен, Ник! Всичко! - погледнах го в очите. - Обичаш ли ме? - попитах го аз.
- Дилан...- безпомощно ми отговори той. - Разбира се, но....
- Тогава няма но! - прекъснах го аз. Целунах го. Той ми отвърна. Започнах с леки целувки надолу по ключицата му. Съблякох тениската му, а той не можеше да ми откаже. И двамата знаехме, че го искаме. Целувах цялото му тяло, а той пъшкаше неудържимо. Започнах да разкопчавам панталона му. Върнах се нагоре и го целунах отново. Съблякох и моята тениска. Целувах врата му. Тогава той рязко ме избута назад.
- Не! Дилан! Какво не разбра от "късам с теб!"? Той погледна тъжния ми поглед, но все пак го игнорира. Взе си тениската и я облече. Тръгна да излиза. Щом отвори вратата направи крачка напред и веднага се върна назад. Взе тениската ми от земята, хвана ме за ръката и се скрихме зад един от рафтовете с книги.
- Шшт... - направи ми знак за мълчание. - Отвън е директор Джонсън.
Знаехме, че ако ни хване тук ще загазим много. Той се ослушваше, а аз просто го гледах в очите. Харесвах очите му, харесвах косата му, лицето му, тялото му, душата му! Всичко в него! Обичах го! Толкова, толкова много! Нямаше да го оставя! Никога!
- Обичам те! - шепнех му аз. - Обичам те! Много! - той ме погледна. Не можах да устоя и го целунах.
- Не мога повече да стоя безучастно! Хайде! - казах аз и го хванах за ръката. Отворих прозореца и излязохме оттам. Избягахме. Просто бягахме на някъде. Спряхме, защото не можехме повече.
- Ник, разбери! Няма да се откажа от теб! За нищо на света! Не ми пука какво ще става между мен и баща ми. Важен си ми ти! Обеща ми, че никога няма да ме оставиш!
- Така е! Не мога! Просто исках да те предпазя. Много добре знаеш, че не бих те оставил! Обичам те!
- Обичам те!

- За винаги! - казахме в един глас.