Дилан и Ник

Част 11

Г.Т. на Ник:

Събудих се. Телефонът ми звънеше. Тръгнах да вдигам, когато човекът, който ми звънеше - затвори. Отворих си очите. Погледах и видях 13 пропуснати. Боже какво става?! Защо леля ме е търсила 13 пъти?! Явно е нещо важно. Отидох в банята, за да не събудя Дилан. Позвънях обратно. След някакви секунди, леля вдигна.
- Ник!! Миличък!! - започна да говори, а аз усетих притеснения й глас. Чувах и сълзите й.
- Лельо? Какво става? Защо плачеш?? - опитвах се да бъда тих.
- Ник...баба ти --
- Баба? .... Какво за баба? Какво е станало - Говори!! - повиших тон аз.
- Тя почина..... Още снощи! И се опитвах да се свържа с теб...но ти, ти не отговаряше!! И аз... - продължи да плаче. - Ник?! Ник, там ли си?! Ниик--
Бях на пода. Телефонът ми беше на земята. Не исках да я слушам. Не исках да чувам това. Не е вярно. Лъжа е. Тя не може, не може да е--
- Ник? Какво става? Добре ли си? - Дилан влезе в банята. - Защо си на пода? Защо плачеш? Ник! - говореше ми той, но не му обръщах внимание.
- Ник! Погледни ме! Отговори ми!! - той хвана и обърна лицето ми към неговото. - Какво става? Ако не ми кажеш, няма как да ти помогна! Разбираш ли? - започна леко да плаче.....Той пък защо? Аз съм наранения!
- Ало, Ник? Чуваш ли ме!! - леля още беше на телефона. Дилан го вдигна от пода.
- Ало? Кой е?
- Аз...аз съм лелята на Ник. А ти кой си? Той как е? Не го оставяй сам, моля те! Пази го! Много!....Сега -- не мога да говоря! - тя затвори.
- Ник! - той ме гушна. Стисна ме толкова силно. Толкова топло.
- ЗАЩОО?!!! ЗАЩООО??!!!! - започнах да викам и да плача силно!! - Неее!!!
Дилан първо се изплаши, а после ме прегърна отново.
- Тук съм! Тук съм! Шшштт..... Спокойно! .... Хайде изправи се! Ела! - той ме повдигна. Отвори шкафчето. Извади хапчета. Даде ми едно.
- Изпий го! Хайде!
Аз се наведох и го спих. Не знаех какво беше. Но исках още. Взех хапчетата от ръцето му и си изсипах няколко в ръката. Опитах се да ги лапна.
- Боже, Ник! Нее! Спри, какво правиш?! Това са успокоителни! - започна да ги взима. - Не ти трябват повече! Остави ги, едно ти стига засега. Хайде ела в стаята да легнеш. Остави ги. - говореше ми вече спокойно.
Аз легнах.
- Ще ти сготвя нещо, искаш ли? - попита ме загрижено той.
Аз мълчах. Дори не го поглеждах. Той стана и отиде в кухнята.
Сърцето ме болеше. Баба ми беше единствената, която имах и ме разбираше като мен самия.. Не може просто така да ме остави. Тя каза, че винаги ще е до мен. Винаги! Започнах отново да плача силно.
- Хей, хей! Спокойно, Ник!! - Дилан дойде до мен. - Шштт! Ще ми кажеш ли какво става? Защо така рязко се разстрои....и защо леля ти се обажда? - той нищо не разбираше, не знаеше.
- Баба..... Тя - почина. - казах аз и се сгуших в него.
- Боже мои! Ник!! - прегърна ме той. - Съжалявам! Наистина!!

[...]

Г.Т. на Джесика:

- Хей, Дилан? Да си виждал Ник днес? - Джесика дойде при мен.
- Той днес не е на училище. И може би близката седмица също няма да е.
- Защо? Какво се е случило? - попита тя притеснена.
- Ами..негов роднина почина снощи и не е на себе си. По-добре да остане вкъщи няколко дена.
- Леле! Това е ужасно! Дано се оправи бързо! Предай му моите съболезнования!
- Разбира се! ... Ами ти, да си виждала Джейк? И той не е на училище..
- Не знам. Може да е болен..
- Аха.. Добре, ще влизам в час! До после!

Г.Т. на Джесика:

Не беше болен. Искаше да остане за малко сам, за да помисли добре. Мислеше си собствен план. Но според мен, не беше сега моментът да напада Ник. Той наистина страда. Знам, че баба му беше единствената, която го разбираше. Трябваше задължително да говоря с Джейк.