Порочно момиче

Глава десета Кав

Заблъсках по вратата на Гриър, без да ми дреме, че си тръгнах, оставяйки топката в нейното поле с намерението следващия ход да е неин. Просто нямаше как да стане.

Гриър отвори вратата, все още облечена в панталон от костюм и скъпо изглеждаща блуза.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попитах, влязох и затръшнах вратата след себе си.

— Как се озова тук горе? В тази сграда има охрана. Не може просто да те пускат. Не си в списъка.

— Сладурче, в момента съм във всеки шибан списък. Сега отговори на проклетия ми въпрос. Какво, по дяволите, си търсила в Райкърс?

Погледът й беше сладък, но не достатъчно, че да ме разсея от конското, което смятах да й изчета.

— Вършех работата си.

— Мамка му, Гриър, ти нямаш работа. Напусна.

— Как въобще знаеш всичко това? По-зле си и от брат ми. Ако си ми лепнал опашка, това ще трябва да спре. Ще ти казвам каквото искам да знаеш и когато реша да го узнаеш.

Пристъпих към нея, улавяйки брадичката й с ръка.

— Нещата не стават така, Гриър. Не и когато си решила да се поставиш в ситуация, в която нямаш място. С кой, по дяволите, си се срещала в Райкърс?

— Мамка му, не е твоя работа. Сега се отдръпни. — Тя бутна гърдите ми, но аз не помръднах.

— Ако брат ти не смята да те държи на каишка за твое добро, тогава аз ще го направя. Защото е очевидно, че не може да ти се има доверие да направиш правилния избор, що се отнася до личната ти безопасност.

В мига, в който изрекох думите, знаех, че бяха най-погрешното нещо, което можех да й кажа, но не ми дремеше. Имаше няколко въпроса, по които с радост бих вбесил Гриър и всичко, което се отнасяше до безопасността й, влизаше в тази графа. Можеше да се бори с мен колкото си иска. Беше безполезна битка, която нямаше да спечели.

— Боя се, че тази информация е поверителна. Това е право на клиента, задник такъв. Сега отстъпи. — Тя отново удари с ръце по гърдите ми.

— Оставям те сама за няколко часа и ти отиваш в най-близкото място, където можеш да пострадаш. Умно, Гриър. Мамка му, много умно.

Тя скръсти ръце на гърдите си и ме погледна накриво.

— Не е като да съм се шляела сама в тъмните алеи на Боури посред нощ. Имаше охрана. Полицаи. Той беше окован с белезници и вериги. Добре съм. Освен това съм много умна, затова не бъди задник, защото ще се обадя на охраната да се качи и да те изрита от апартамента ми. Винаги ли си бил толкова арогантен? Да не би някак да съм го забравила?