Порочно момиче

Глава двадесет и пет Гриър

Островното време не беше нещо напълно ново за мен, но тук, на това малко островче, беше малко екстремно. Чакахме двадесет минути, откакто поръчахме питиетата си, а сервитьорката никаква я нямаше, затова Кав се насочи към бара, за да провери какво се случва.

Това, което започна като спокоен следобед в селището, се превърна в забързана вечер. Учениците, отседнали в общежитията, бяха излезли навън с растите си, прибрани на главите с шарени кърпи и реге музика, която звучеше откъм баскетболното игрище, намиращо се точно до океана.

В малкия ресторант беше препълнено, но Кав успя да си проправи път до бара. Няколко жени на моята възраст или дори по-млади, носещи много къси, изрязани дънкови панталонки и също толкова къси блузки, го забелязаха, когато повдигна брадичка към бармана, питайки за питиетата и келнерката ни.

Барманът кимна отривисто и се обърна, за да вземе бутилки с алкохол от рафта с огледала зад него. Като всеки мъж в бара Кав беше въвлечен в лек разговор. Ръцете ми бяха празни, а опиянението ми вече се изпаряваше, затова нямаше какво друго да правя, освен да го гледам... него и жените.

Брюнетка в бели панталонки и много изрязано горнище се загледа доста дълго по Кав. Нищо чудно, след като той изглеждаше адски секси в заетите карго шорти и тениската, която прилепваше плътно към раменете и гърдите му.

Мамка му. Дали тя го разпозна? Провали ли се прикритието ни? Мамка му, май трябваше да останем за вечеря в къщата.

Но ако бяхме останали, нямаше как да се преструваме, че малкото ни пътуване дотук е нещо нормално. И все пак, може би това е някаква реалност на истинския ни живот. Винаги да се крием зад стени, за да избегнем погледите на папараците и феновете.

От начина, по който тя се клатеше на стола, предполагах, че може би бе прекалено пияна, за да го разпознае. Сивата бейзболна шапка покриваше косата му, а главата му бе обърната към нея в профил. Може би е европейка и не го разпознава? Не бях сигурна колко известен е Кав в Европа, но ми се искаше да се вкопча отчаяно в надеждата, че не са ни разпознали. На един толкова малък остров нямаше наистина къде да се скрием, освен в къщата. Клюката бързо щеше да се разпространи във всички къщи на това място.

Изчаках още малко, а в стомаха ми се сви нервен възел, докато жената говореше и се смееше. Русата й дружка се включи в разговора, на практика падайки от стола си в опита си да се приближи до него.