Порочно момиче

Глава двадесет и осма Кав

— Добре ли си?

Гледах как Гриър ме наблюдава така, сякаш в действителност не ме виждаше. Зачудих се дали и тя е бомбардирана от спомени от миналото ни, както се случваше с мен, откакто се появих на прага й.

Тя поклати глава, сякаш да прогони мъглата, и премигна.

— Извинявай... просто мислех за нещо.

— И аз напоследък доста мисля. — Наведох се и седнах от другата страна на масичката пред нея.

Очите й се разшириха изненадано.

— Нима?

Посегнах към чашата пред чинията ми.

— Разбира се. Както преди, така и сега, не мога да те избия от ума си.

Бузите й, вече леко зачервени от слънцето, сега станаха още по-наситено червени.

— Това изненадва ли те?

Тя кимна леко.

— Не би трябвало. Ти си незабравима жена.

В мига, в който го казах, устните й се опънаха в тънка линия, и много добре знаех какво й е на езика. Без значение дали Гриър щеше да изрече въпроса си, или не, знаех, че иска да попита как ми е било възможно да я напусна, след като е толкова незабравима.

Исках да попита, но тя не го направи. Вместо това се пресегна и си сипа от салатата с раци, а настроението й видимо се помрачи.

Щеше да ми се наложи евентуално да отговоря на това. Тъй като с всяко напомняне на миналото ни я отблъсквах все повече от себе си, въпреки че дори можех да видя как отчаяно се опитва да ми се довери отново. Но нямаше да го направи, докато нещата между нас не се изясняха. Ако можех, щях да й обясня всичко. Но нещата не бяха толкова прости, а аз не бях готов да спукам малкия ни сапунен мехур и да позволя на реалността да ни залее. Трябваше да намеря друг начин.

— Какво искаш да правим днес? — попитах и я изчаках да спре да слага салата в чинията си, преди и аз да си сипя.

— Навита съм на всичко. Много бих искала да разгледам острова.

— Под водата или над нея?

Гмуркането с шнорхел беше доста популярно точно на този остров, а все още не бяхме обсъдили дали да не опитаме. Но отпред имаше закотвена лодка и Хуан вече ни беше предложил да ни разведе.

Студенината, настанила се на лицето на Гриър, на мига бе заменена от вълнение.

— И двете? Наистина ли искаш?

— Абсолютно.

Довършихме обяда си и внесохме чиниите вътре, преди да отида да потърся Хуан. Той се мотаеше в предната част на двора и хвърляше през оградата изпадалите от дърветата кокосови орехи.

— Здрасти, човече. Искам да те попитам нещо.

Той спря на мига и се изправи.

— Да, сър?

— Гмуркане с шнорхел и разходка с лодка по залез. Мислиш ли, че можеш да го уредиш за този следобед?

Хуан кимна отривисто.

— Разбира се. Заредих лодката с гориво вчера, когато ходих за провизии в Сан Педро. Знам идеалното място и за гмуркане, и за разходка.

— Страхотно. Гриър ще е очарована.

— Добре. Да тръгнем след час? Ще подготвя екипировката.

— Благодаря ти — казах и стиснах ръката му.

Отвръщайки на ръкостискането ми, той каза:

— Телефонът ми звъни доста. Вече не го вдигам, но съобщенията са... недоволни.

Стиснах зъби, тъй като много добре можех да си представя какви са съобщенията.

— Не е нужно да ги прослушваме. В тях няма нищо, което аз или ти бихме искали да чуем.

— Добре. Щом казвате.

— Благодаря.

Насочих се към къщата, вече изхвърляйки това от главата си.