Порочно момиче

Глава двадесет и втора Гриър

Понякога повратностите на съдбата те възнаграждават с възможно най-добрия резултат, който можеш да си представиш. Изглежда да бъдеш смел и да кажеш на някой точно това, което искаш, може да доведе до нещо добро.

Докато стоях в кухнята и помагах на Кав да приготви обяда ни, а кожата ми бе сгрята от слънцето над Белиз, се чувствах така, сякаш съм спечелила награда. Приключих с рязането на зеленчуци, които да сложим в салатата, а той започна да готви скаридите, които бе мариновал преди това в една купа. Нека просто да кажем, че ако вече не му бях казала всичко, сега, докато го гледах как готви, думите сами щяха да изскочат от устата ми.

— Още едно питие? — попита той.

Вече бях наполовина пияна, затова бях повече от готова за още едно.

— Определено.

С ефективни движения, той се зае отново с питиетата, а аз отнесох салата и купата със скариди на масата на верандата. Карибското море днес бе спокойно, но това се дължеше най-вече на рифовата бариера, която бе недалеч от брега.

Нямаше как да не изпратя мислени благодарности на брат си, задето уреди това. Искаше ми се да знам в чия къща сме се натресли, но точно сега нямаше откъде да го науча. Погледнах отново към телефона си, надявайки се надписа „Без обхват" магически да е изчезнал. Не беше. Освен това нямаше и Wi-Fi. Вероятно това е благословията на инкогнито при пътуването. Да бъдеш напълно откъснат от света беше някак освобождаващо. Просто аз и Кав, напълно сами.

Той се присъедини към мен, носейки питиетата, и двамата нападнахме пълните си чинии.

— Какво ще кажеш за вечеря да излезем и да разгледаме острова?

Отпивайки глътка от тропическия коктейл... ах, небеса... аз кимнах.

— Добра идея.

— Добра идея е да мога да изляза навън с теб, без да се тревожим, че може да бъдем разпознати. Дължим на брат ти огромни благодарности, макар да не съм много сигурен, че ще иска да ги чуе от мен.

Посегнах към вилицата си и набодох една скарида.

— Вероятно сега се поздравява, задето така ефективно ме разкара от пътя си. Крейтън не пропуска възможност да се поздрави за гениалността си.

— Обаче се разбираш с него, нали?

Дъвчейки с пълна уста, аз изчаках за миг, преди да отговоря.

— Абсолютно. Той е най-важния човек в живота ми. Леля ми никога не е била близка с мен, но виня най-вече чичо ми за това.

Кав отпи от чашата си.

— Каква е историята на чичо ти?

Поклатих глава.

— Доста е сложно. Освен това... той, хмм, замина за известно време в център за рехабилитация.

Знаех, че думите ми ще повдигнат повече въпроси, но беше неизбежно. Не можех да кажа на Кав, че мафията накара чичо ми да изчезне като услуга за брат ми, и че той не липсва на никой. Не беше точно разговор по време на обяд. Освен това връзката с мафията не бе нещо, за което ми бе позволено да говоря. Тази тайна бе пазена в продължение на тридесет години, и никой не искаше да я вади наяве точно сега.

Историята за рехабилитацията бе най-доброто обяснение за изчезването на чичо ми. Всеки знаеше, че той бе потенциален алкохолик, и беше въпрос на време да махнем частта с „потенциален". Беше показателно как никой не го харесва, тъй като никой не си бе направил труда да попита за него или за адреса на клиниката, за да го посетят.

— Сигурно е трудно за семейството ти — каза Кав, а тонът му бе изпълнен със симпатия. — Спомням си, че си ми казвала, че родителите ти са починали, като си била бебе?

— Добра памет. Не познавам никой от тях. Бях отгледана най-вече от бавачка и от време на време от леля ми. Крейтън си идваше у дома, когато можеше, но учеше в пансион. Не мисля, че би се върнал въобще у дома, ако не беше заради мен.

— Това обяснява заглавията на вестниците отпреди известно време, когато нещата между брат ти и чичо ти станаха грозни.

Изядох още една скарида, преди да отговоря.

— Едно е сигурно, никаква любов не е пропиляна там. — Освен че беше научена Новината на века. — Но предпочитам да говоря за теб. Моят живот е скучен, и вече си чул за почти целия.

— Не е скучен. Искам да знам всичко за теб, Гриър. Това между нас не е само секс.

Сърцето ми се сви, когато той каза точно това, което исках да чуя. Но доколко можех да му се доверя? Вече веднъж беше изчезнал от живота ми и все още не намирах кураж да му поискам обяснение за това. Но щях. Имах нужда да зная, да разбера, преди да му се доверя отново. А ужасно много исках да му се доверя, да му се отдам.

Оставих този въпрос засега, тъй като не желаех да провалям прекрасния ни ден с отговори, които вероятно не исках да чуя. Дали заравям главата си в пясъка? Абсолютно. Но засега, само за малко, исках да се преструвам, че всичко бе перфектно.

След като изпразнихме чиниите си, аз се отпуснах на терасата, Кав откри стереото и пусна някаква реге песен. Това беше раят.

Но защо имах чувството, че бе затишие пред буря?