Love Story: Happily ever after

44 глава

Гледна точка на Алисън

- Джейсън, отвори! - молех се и тропах по вратата, защото отново бях заключена в тази стая. Не знам от колко време, защото навън все още беше светло, но имах чувството, че мина цяла вечност. - Лошо ми е, наистина трябва да отида до тоалетната. - в действителност изпитвах някакъв дискомфорт и гадене, вероятно заради виното от миналата вечер или пък поради притеснението, което изпитвах.

- Хубаво! Но спри да тропаш, по дяволите! - най-накрая отключи вратата и ме пусна да изляза от спалнята. - Хайде! - хвана ръката ми и ме заведе до тоалетната. Избута ме вътре и затвори вратата.

Аз се подпрях на мивката и си поех дълбоко въздух, а след това пуснах студената вода и измих лицето си. Внезапно започна да ми се повдига и моментално се обърнах и повърнах в тоалетната. Явно вчера съм изпила прекалено много. Но поне ми олекна малко сега.

- Надявам се не си замислила нещо, Алисън. - провикна се Джейсън. Какво можех да направя в тоалетната? Да избягам през канализацията или вентилационната система? Ъгх... ще ми се наистина да можех.

Гледна точка на Хари

16 часа. В неведение сме вече от 16 часа и нямаме почти никакъв напредък, а аз бях склонен вече сам да изляза и да я търся, където и да е. Единствената промяна от сутринта е, че Джон и момчетата са взели номера на автомобила, с който се предвижва Джейсън, защото са го заснели охранителните камери на бензиностанцията, на която е заредил. Естествено веднага се захванаха с това да намерят автомобила някъде из курорта, но засега няма и следа от него, а вече не останаха и много опции. Скоро също така ще се и стъмни, а и те все пак не са полицаи и не разполагат с кой знае какви ресурси, това дори не им влиза в работата, правят го само заради мен. А полицията все още не може да бъде замесена, чак утре сутрин може да отидем и да обявим Али за изчезнала, а не знам как ще издържа дотогава. Надявам се да сме я открили преди да се стигне до там, но вече дори не знаем къде да я търсим, а нямаме никакви следи.

- Хари...

- Какво?! - обърнах се ядосано към майка ми.

- Не си ял нищо, знам, че се притесняваш, както всички ни, но...

- Но какво?! Не съм гладен и няма да ям, докато не видя Алисън и не разбера как е. Имаш ли представа дали тя е яла, дали е добре или онзи нещастник ѝ е направил нещо?! - ситуацията вече преминаваше прага на търпението ми и с всяка изминала минута полудявах още повече. Какво ли не ми минаваше през ум. Не мога да повярвам как всички останали успяват да запазят хладнокръвие и търпение, включително и родителите на Алисън, въпреки че съм сигурен, че и тях притеснението и параноята ги изяждат отвътре.