Love Story: Happily ever after

34 глава

2 месеца по-късно

Гледна точка на Алисън

- Алисън!

- Алисън! Може ли да се снимаме? - подобни викове се чуваха от заобикалящата ме тълпа, която личната охрана осигурена ми от Алесандро се опитваше да разбута.

- Почти не те чувам. - говореше ми Хари в слушалката.

- Тъкмо пристигнах на летището. Колко време имаш до твоя полет? - опитах се да надвикам шума и в същото време вървях посока изхода на сградата.

- Почти два часа. Уверявам те, че ще се видим още тази вечер. - каза ми.

- Добре, ще ти... - преди да успея да довърша изречението си, на телефона ми му падна батерията. Перфектно!

- Госпожице, насам. - насочи ме един от охранителите, а аз го последвах. - Господин Стайлс е изпратил кола за вас.

- Господин Стайлс? - замислих се за момент, но не си спомням Хари да ми е споменал нещо подобно. Приближихме се до един бял Cadillac Escalade и в следващия момент вратата на шофьора се отвори и той слезе, а когато се обърна и го видях се усмихнах широко. - Джейсън?!

- Липсвах ли ти? - ухили се, а аз преди да се замисля отидох и го прегърнах.

- Най-накрая познато лице!

- Добре дошла обратно в Ню Йорк!

- Багажът ви е натоварен. - един от охранителите се приближи към нас.

- Благодаря! - усмихнах се и се отдръпнах от Джейсън.

- Аз поемам оттук, момчета. - каза им той. Напрактика те трябваше само да ме придружат по време на полета ми, не работеха за мен през цялото време. - Качвай се. - Джейсън ме погледна, а аз го послушах и и двамата влязохме в колата.

- Това само за сега ли е или значи, че се връщаш на работа?

- Защо звучиш сякаш се радваш? Мислех, че ти "досаждам", защото нямаш никакво лично пространство. - потеглихме посока апартамента, в който с Хари живеехме преди едва година.

- Така е, но все пак се радвам да те видя. Радвам се и че най-накрая съм тук и нямам търпение да видя Хари довечера. - облегнах се удобно.

- Звучи ми сякаш Франция не ти е допаднала. - погледна ме за момент.

- Не е това, просто... прекарах последните три месеца в непознат град, непозната държава, където дори не говорех езика, далеч от всичките ми близки хора и единственото ми разнообразие беше работата ми, която всъщност не заемаше чак толкова голяма част от времето ми, тоест имах прекалено много време за скучаене и тренировки, защото това ми беше единственото хоби там. - изговорих на един дъх. - И се радвам, че се връщам към нормалното си ежедневие най-накрая.