Да прелъстиш СПЕЦНАЗ

38 глава

❤️Vote/Comment❤️

Въпреки успокоителните и преспивателните които глътнах, пак спах неспокойно. Събуждах се през час, докато стисках телефона си в ръка и го проверявах дали нямах обаждане. Когато се събудих официално на сутринта, скочих и минах набързо през банята, игнорирайки наболата си брада, след което се облякох и излязох. По принцип сега би трябвало да ходя да тичам, но нямаше как да направя такова нещо точно сега. Директно се отправих към болницата и щом паркирах колата, поседях малко вътре, защото нямах смелост да сляза и да попитам за състоянието на Ксения. Но не можех вечно да седя в тази кола. Затова и излязох и се запътих към входа на болницата, където лежеше и моята Ксения. С всяка една крачка се чувствах по-тежък и по-тежък и в същото време отправях молитви към господа всичко с нея да беше наред. Исках само да знам, че беше жива и всичко щеше да се оправи. Влязох вътре и се отправих към рецепционистката, игнорирайки усмивката на лицето ѝ.

— Искам информация за ваша пациентка постъпила тук вчера с пет огнестреслни рани. Ксения Рабинович на двайсет и шест години. – изприказвах набързо, защото исках най-скоро да разбера какво се случваше с моето момиче и дали беше преживяло нощта.

— Съжаляваме, но не можем...

— Аз съм съпругът ѝ и имам право да знам състоянието на жена си. – вдигнах дясната си ръка, за да издам на преден план една сребриста халка на беззимения ми пръст.

— О! О, да, разбира се! Извинете!

Блъфовете винаги работеха прекрасно. Свалих ръката си и в същото време се замислих какво бях казал. Аз и Ксения, съпруг и съпруга. Звучеше... звучеше като приказка с щастлив край. Но дали щях да получа този щастлив край? Брюнетката зачатка първо нещо по клавиатурата и след това вдигна телефона, приказвайки с някого, докато аз търпеливо чаках и в същото време се молех всичко да беше наред и да можех да видя моя щастлив край. Потропвах нервно с крак, докато рецепционистката слушаше нещо, което ѝ се говореше и кимаше, докато гледаше нещо на монитора на компютъра си. След това затвори телефона и погледна към мен. Моментът на истината.

— Госпожа Рабинович е добре и вече е стабилна, но ще трябва да остане още време в интензивното, за да може всичко да бъде напълно сигурно, след което ще бъде преместена в стая. – обясни ми накратко рецепционистката, а в мен най-накрая навлезе един душевен покой и повод за изпускане на една облекчена въздишка.