Да прелъстиш СПЕЦНАЗ

17 глава

❤️Vote/Comment❤️

ЯРОСЛАВ

Спринтирах през целия парк, задъхан, с горящи мускули, но все още с претоварена психика. Бях се събудил от пореден кошмар, спомен, който не можех да понасям и искрено исках да си го избия от главата. Беше почти шест сутринта, а аз бях излязъл от пет и все още витаеше в главата ми. Чувствах се изгубен, дезориентиран. Като малко дете в огледален лабиринт. Това беше моят кошмарен лабиринт. Забавих крачката и първоначално ми се струваше като много лоша идея, но след като въздуха не ми стигаше, се налагаше да спра. Подпрях се на едно дърво, дишайки тежко и усетих как главата ми силно затуптя, сякаш беше бомба със закъснител.

— Крачка назад, или ще се самоубия! – изкрещя, държейки добре наточения нож пред вените на китката си, докато аз с ужас гледах сълзите ѝ как се стичаха с бясна сила надолу по бузите ѝ.

— Не го прави. Искам да ти помогна...

— Не! Ти не знаеш какво направи! – изкрещя и размаха ножа, карайки ме наистина да направя крачка назад, малко уплашен от блясъка на добре наточеното острие. – Аз го обичам!

— Той те наранява. – опитах се да кажа, а тя изкрещя с цяло гърло насреща ми и преди да видя какво правеше, ножа мина през китката ѝ и кръвта шурна от ръката ѝ, като водопад. – Олена! Олена! – изкрещях и успях да хвана и метна ножа настрани, като в същото време се опитвах да обхвана китката ѝ и да спра кървенето.

— Обичам гооо! Заради теб се случи всичко. Ти си виновееен! Остави ме да умра, болно копеле! – тя продължаваше да буйства и хлъзгавата кръв никак не ми помагаше в ситуацията.

— Олена, имам чувството, че не осъзнаваш сериозността на ситуацията! – извиках, а тя се изви с нов опит да се измъкне от мен, докато аз отчаяно се опитвах да спра кървенето. Бях виждал много кръв, бях убивал хора, бях се раняваш жестоко, но да гледам кръвта на любимата си беше нещото, което ме плашеше до смърт. Едва дишах, докато я усещах как отслабваше с всяко свое движение. Трябваше да я спася. Тя ми беше всичко. – Олена? – усетих как колана ми олекна значително и докато се завъртя, силен до болка познат шум проби през тъпанчетата ми, очите ми се разшириха в шок, докато тялото ѝ се изтърсваше на земята.

Тежкият метал издрънча долу на пода, също полят с нейната кръв, до вече неузнаваемото ѝ лице. Ако не знаех, че това е Олена, щях да предположа, че беше просто поредната нещастна жена, търсеща покой горе на небето. Златистите ѝ коси вече бяха станали алено червени, дрехите ѝ също, както и стената зад нея. Подът започна малко по-малко да се облива в кръвта ѝ, образувайки голяма локва около безжизненото ѝ тяло. Гледах с ужас това, което бях сторил. Ако бях заключил шибания пистолет, тя никога нямаше да може да натисне спусъка и това никога нямаше да се случи. Мозъкът ми осмисляше трезво ситуацията, но не и психиката ми. Направих крачка назад от безжизненото ѝ окървавено тяло, докато не се блъснах в стената и не паднах долу на земята, оставяйки и моите дрехи да попият от кръвта ѝ.