Да прелъстиш СПЕЦНАЗ

2 глава

❤️Vote/Comment❤️

ЯРОСЛАВ

Стана по-лесно отколкото си мислех. Вече наистина дишах въздуха на свободата. Осъзнах го в момента, в който моят най-добър приятел дойде да ме вземе и откара към дома ни. Бях толкова спокоен, сякаш не бях избягал от затвора, а от детската си стая под носа на мама и тате. От малък знаех, че съдбата ми нямаше да бъде никак добра. И го разбрах в деня, в който родителите ми катастрофираха и умряха на място, а аз останах сирак на крехката възраст от девет години. Бледо и размазано помнех техните усмихнати лица и тяхната топлина на родителска прегръдка. Нормално. Бях на тридесет и пет години. Нямаше кой да се грижи за мен, затова ме взеха в някакъв институт и прекарах детството си там. Е, не цялото. Често се случваше да бягам. Оттам се бях научил да крада, да преджобвам, да крия нещата си така, че никой да не може да ми ги намери, дори и камериерките. Бях на шестнайсет, когато избягах от този дом и никога повече не се върнах. Не погледнах назад никога повече. Знаех, че от този ден нататък животът ми щеше да бъде черен. И аз продължавах да го цапам колкото мога повече. Хич даже не си поплювах.

Може би можех да открадна всяко едно нещо без някой да забележи и разбере, дори и да имаше камери. На осемнайсет постъпих в спец частите на Русия. Там всичко беше изродщина. Беше прекалено, дори и за мен. Посещавах психолог цяла година, заради работите които видях и които трябваше да извърша. Обаче реших да прекратя това. Бях назначен за началник, което ми даваше страшни правомощия. Тогава се реших - щях да се възползвам от вътрешна информация, за да създам незаконен бизнес. Така и направих. Движех всичко прекалено добре и знаех, че някой ден щяха да ме спипат и ступат за това. Така и се случи, но успях да запазя силни връзки в спец частите от длъжници, на които успях да им промия мозъка и да бъдат на моя страна.

— Къде си се отнесъл, Славик? – попита ме най-добрия ми приятел, а аз все така не отделях поглед от пътя, оставяйки напълно отворения прозорец да разбива хладен въздух в лицето ми.

— В мои светове. – признах тихо. – Мисля си колко ми е прецакан живота. Изгубих пътите, в които лежа в затвора.

— След десетия път и аз спрях да ги броя. – призна ми, което ме накара да се замисля колко пъти наистина бях посещавал онази килия и бях спал в нея.