Отровно бъдеще

Глава 1

>Толкова много и въпреки всичко<

Елена

Оставих папката с документи върху бюрото си и седнах тежко върху стола зад блестящото, бяло и подредено бюро. Всичко бе по цветове.
Това ми внасяше спокойствие.
Отдъхнах си, че най-накрая онази среща с госпожа Францис се отложи за утре. Не бих била способна да поема повече информация и някакъв вид работа за този ден.
Каква ирония бе обаче, че секретарката ми, Таня, подаде главата си през вратата на офиса ми. Когато го правеше, в 99% от случаите ме очакваше още работа, а в един друг процент, донaсяше капучино с карамел и сметана.
Молех се да бъде капучиното.

Свалих натежалите очила от очите си и я погледнах с тъжен вид, молейки я да не е нова среща. Беше прекалено очевидно, за да не схване молбата ми, а и работехме заедно от пет години, нямаше как да не ме познава.

- Госпожице Сомноева, господин Доротеев се обажда да попита дали сте прегледали заявките му. Каза, че не били изцяло попълнени. - медения глас на Таня предпазливо съобщава новината, за новоизнкналата ми задача и с надеждата да не се развикам от безпомощие накрая добавя. - Ако желаете, мога да прегледам половината? Ще ви изпратя на имейл моите предложения.

Усмихнах ѝ се благодарно.

- Господи, Танче, трябва при следващото ни излизане за обяд да ти взема двойно кафе! - облегнах се на стола и подпрях ръцете си на лакътниците, отпускайки натежалите ми крака. Тези токчетата бяха толкова неудобни, боже!

Тя се засмя, покривайки лицето си с лежерно падащите ѝ гъсти кичури.

- И на повишение ще съм доволна, госпожице Сомноева. - подхвърли закачливо преди да се усмихне за довиждане и понечи да затвори вратата.

- За това може и да си помисля. - казах преди да остана напълно сама в стаята.
Тогава най-накрая можех да събуя тези досадни обувки. Раздвижих пръстите на краката си, изпуках схванатия си врат и опънах ръце, обръщайки се към компютъра, готова да започна със следващата си задача за деня.
Управляването на организацията за благотворителност за деца в нужда беше леко напрягащо. Заниманието ми обхващаше всички посоки - сирачета, болновати... Беше си голяма грижа.
Но от една страна всичко си заслужаваше, когато усмивката върху лицата на децата се появеше. Беше като блян за душата. Красива, мила гледка.