Отровно бъдеще

Глава 30

Елена

Мъжа опитал да отнеме живота ми, мъжа, чиито ръце ме бутаха към края, се свлече на пода като безжизнена торба картофи без да издаде и звук повече. Не спирах да го гледам втренчено изпаднала в невероятен, недостигащ ме досега шок. Дори когато ръцете на Тервел ме притиснаха към себе си и забиха главата ми в сакото, не успях да се съвзема. Знаех, че той вече е тук, знаех, че безопасността ме държи в прегръдките си, но не можех да се отърся от страха. Бучка бе задръстила гърлото ми и докато пръстите му триеха бузите ми осъзнах, че отново можех да плача. Той бе тук, той ме спаси. Тервел отново ме спаси.
Но аз убих човек. За пръв път в живота си убих човек с голи ръце, толкова просто и толкова бързо. Не знаех всъщност как да се чувствам от това. Стана при самозащита, но да убия човек..господи, какво направих? Наистина ли бях способна да прокарам острото по гърлото му?

- Елена, хей, любима! - Тервел бързо хвана лицето ми в шепите си и закова погледите си, въпреки, че упорито отказвах да го погледна. Всъщност, едва можех да го видя през сълзите, едва можех да разпозная тези сини очи отново. Всичко се случи толкова бързо. - Добре ли си? Боли ли те някъде другаде освен челото?

- Тервел, аз..у-уби..-

- Не, не, не си го убила. - запротестира, пусна лицето ми и хвана треперещите ми ръце. Забелязах, че и той дишаше тежко, прекалено тежко. Беше изгубил самообладание. Контрола не бе в ръцете му. Може би и той усещаше сериозността на ситуацията. Може би дори той не знаеше от къде му е дошло това.
Пистолета още седеше захвърлен от едната му страна, точно до трупа, от който се лееше алена кръв и напояваше паркета, оцветявайки го в светло червено.
В стомаха ми се надигна буря и преди да мога да се изрева за последно, преди той да ми е казал каквото и да е, за да ме успокой, вече бях обърнала глава настрани и цялата каша се изсипа на земята. Тервел реагира бързо и прибра косата ми, внимавайки да не докосне стъклото, което все още седеше забито в кожата на главата ми. Не усещах нищо освен парещата болка на реалността. Ако не го бях убила аз, той щеше да ме убие. И то без да му мигне окото. Тогава защо аз искам да се скрия, не, да се предам пред праведната система. Извърших грях, един от най-големите. Може би и той е имал семейство. Дали оставих някое дете без баща?

- Ето, нека те почистя. - рече и с рязка сила скъса края на сакото си, обирайки малко ъглите на устата ми. Толкова много съжалявах за стореното, толкова много исках да върна времето назад. И сега какво? Как щях да се появя и да прегърна Катерина знаейки, че съм отнела живот. Как Тервел го правеше всеки път с мен, как? - Мила, не си го убила, моля те, опитай се да дишаш нормално. Аз го прострелях, ето тук. - пръста му се забучи в гърдите трескаво кимайки с глава във въпрос дали го разбирам. Премигах на парцали осъзнавайки, че никога нямаше да мога да му се отблагодаря. Дори да ме лъжеше, той знаеше, че го прави за добро. Защото аз нямаше да мога да оцелея и водя отново нормален живот знаейки, че не съм чиста.