Отровно бъдеще

Глава 35

Елена

- Боже, благодаря ти! - извиках през сълзи, когато Катерина най-накрая хвана ръката ми в своята и, както винаги си правеше, я отблъсна от бузата си. Преглътнах поредната буца и притиснах тялото ѝ до своето осъзнала, как можех да я загубя за пореден път. Как я губех в ръцете си, бе ирония, нали?
Губех ли я всъщност? - Можеш ли да се изправиш, миличка, добре ли си? - трескаво мърдах устни, но едва чувах въпросите си. Емоциите ме връхлитаха една след една, но най-много шок можеше да се каже, че преживяваше Тервел.
Гледаше право напред към пътя със заровени в косите пръсти, и изцъклено изражение, сякаш отказваше това да е истина.

- Донеси вода. - сдържах се да не щракна с пръсти във въздуха, за да го събудя, но той се притича към колата преди да му повторя искането си. Катя се размърда в ръцете ми и заби сънени очички право в моите. Цялата бе бледа. Страха ми бе да не би да си е ударила главата някъде, но засега не виждах кръв, така че може би е колабирала от напрежението. - Не, не ставай, можеш да си полежиш. - побутнах тялото ѝ обратно надолу щом тръгна да се набира да се изправя. Понякога даже ѝ се чудя на ината. Винаги е мразела прекаленото ми притеснение.

- Тук е студено. - измърмори, като се наложи да я накарам да повтори, защото собствените ми уши пищяха. Все още ми бе замаяно, но се справях. Гледайки блъсналата се челно кола в нас поне се уверявах, че опасността премина. И ние бяхме къмсметлийте, че оцеляхме.
Тервел остави водата в ръцете ми и веднага съблече палтото си, снижавайки се на нейното ниво и увивайки тялото ѝ в мекия, дебел плат. Тя мълчаливо гледаше право в лицето му и мярвах как изучаваше чертите и белезите, които времето му бе нанесло.

- Боли ли те? - попита плахо и протегна ръка към лицето му, карайки и двама ни да останем като замръзнали. Тя докосна бузата му и показа малката драскотина, от която бяха потекли две капчици кръв. Нищо работа. Дори аз не го бях забелязала. Явно се бе одрал от всички маневри.
Той докосна раната и разтри пръстите си един в друг, за да премахне кръвта. Улови ръката ѝ и целуна кокълчетата на пръстите ѝ.

- Не, това е просто драскотина. - поклати глава позволявайки на кичури коса да паднат пред очите му. - Ще сложа лепенка и ще мине. Още ли ти е студено?

- Това е достатъчно топло. - погали палтото демонстративно и ми позволи да я повдигна леко, за да отпие глътка вода. - Вече не ми е лошо, мамо, стига си ме стискала. - смъмри ме свъсила вежди, карайки ме да се засмея на картинката. Обичах я още повече, когато показваше характера, който бе наследила предимно май от мен.