Отровно бъдеще

Глава 14

Елена

- Няма нужда от шевове. - констатира лекарката от бърза помощ, жена на четиридесет години с мръсно руса коса и тъмно-син грим, след което подпря главата на Крис върху възглавницата. - Бих ви препоръчала да го закараме до болницата.

Крис помръдна главата си в отрицание и отвори очи, срещайки първо моя поглед. Сините му очи бяха тъмни, изморени и страшно изтощени. Имаше нужда от сън и почивка.
Сърцето ми се сви, когато погледнах как Тервел, с ръце заровени в косите, подпрял лакти върху барплота, беше свел глава и леко се полюшваше. Разкаяваше се.
Не знаех вече дори да го съдя толкова сериозно, защото се виждаше, как и него го болеше от това, което беше направил.
Жената се изправи от стола, прибра апаратурата си и остави кърпата, с която попи кръвта на масата, извинявайки се учтиво.

- Дадох му болкоуспокояващи за носа и ще ви предпиша медикаментите, които аз смятам за правилни да вземете. Но заради счупения нос трябва да отидете до болницата. Там ще се заемат с рентген.

- Благодаря ви много за отзивчивостта. - с усмивка станах от мястото си и тръгнах с нея към вратата, разтривайки челото си заради нарастващото главоболие. Това беше много, прекалено много за един ден. Чувствах се съсипана и никога не съм искала, повече от сега, да се прибера обратно в България. Жената, носейки чантата си, излезе от апартамента и взе асансьора, като преди да затвори вратите се сбогувахме . Затворих вратата и господи, много ми се щеше да се свлека по нея и да изпадна в неудържим рев. Но Крис, макар и непознат, имаше нужда от някой до себе си със света. Тервел в момента беше в пълна пропаст заради целия алкохол от сутринта досега - две бутилки уиски, които намерих захвърлени на пода. Не заключих и се върнах обратно в хола, където Крис седеше вече изправен на сивия диван и държеше увит лед в кърпа до бузата си, където имаше синьо петно. Гледаше през прозореца и беше свил вежди, може би заради болката. Или може би заради напрежението, което беше между него и Тервел. Никой нищо не беше казал, включително и аз.
Не знам защо се върнах по-рано.
Докато асансьора стигна до първия етаж бях зяпнала напред, ни чуваща, ни виждаща. Но нечии викове започнаха да се товарят над главата ми, последвани от блъскане. И още крясъци.
Пробягах по стълбите надолу и дори излязох в паркинга, но..не знам защо не можех да продължа. Сякаш преди това бях убедена, че ще си тръгна и няма да се занимавам с простотиите на Тервел, но ето, че се върнах. И то веднага след като осъзнах, че не мога да оставя нещата така.