Отровно бъдеще

Глава 29

Елена
Краката ми бяха омекнали, докато вървях към офиса на Калоян, който се намираше в последната врата на коридора. На няколко пъти се хванах за стената, за да не изтърва шапка на земята, докосвах мястото на челото си, убеждавайки се че там наистина има стъкло, което вече бе накарало нервите около мястото да изтръпнат. Знаех как после ще ме боли на умиране, макар сега едва да усещах нещо. Но това, което повече щеше да боли бе, колкото и банално да звучи, сърцето. Липсата на Калоян и неговата саможертва. Факта, че е криел години наред ролята си и е бил тук само за да ме държи под око и дава отчети на еди-си-кой. Долно, господи, беше долно от негова страна. Беше жалко за мен, че не го усетих от по-рано, и сега всъщност се чувствах по-зле от факта, че съм живяла и не съм го забелязала. Той винаги е бил мил с мен и Катя, та той просто бе част от живота ѝ. От моя живот. Това беше пълна лудост. На кой въобще е давал тези глупости? Има ли възможност да са на..
Не, това няма как да стане. Тервел не би направил такова нещо, нали? Не би пратил някой да ме следи, да се влюби в мен и да го играе като праведния, вечно добър и усмихнат съпруг, даващ и малкото си за дъщерята на жена му. Главата ми пулсираше от цялото мислене, от всичко, което се случи и всички неща, които бях научила. Та какво се случваше въобще.
Нечии стъпки се разнесоха из коридора точно когато затворих вратата на офиса, до който с помощта на придържане към стената, успях да се добера. Усещах колко влажен бе опакото на ръкава ми от попиването на кръвта и сълзите. Продължавах да плача и то само защото знаех какво ще последва. Глух шум от изстрелян патрон и след това пълна тишина. После щяха да дойдат за мен. И аз какво можех да направя? Катерина, господи, тя щеше да остане сама. Без мен, без майка си. Не исках да го допускам, но не можех да се боря срещу обстоятелствата. Сега единственото, което можех да направя е да дам и последната си надежда на Тервел, че щеше да бъде тук, за мен, отново. Не знаех къде е, не знаех дали въобще си е в България, но вярвах, че би прекосил и цялото разстояние на света, стига да го помоля. Каза, че идва до минути, което значи, че трябва да е някъде..близо?

Застинах за момент, когато се дочу че разговор се завърза зад вратата. Калоян и човека, може би двама, вече сигурно го държаха на мушка. Той още повече, че бе ранен. Та дори да искаше, нямаше как да опита да се защити. Раната в корема му бе прекалено дълбока, прекалено голяма и дори не знам как все още бе издържал с отворени очи. Може би не бе засегнал жизненоважен орган, но това не значеше, че нямаше да умре от кръвозагуба.