Отровно бъдеще

Глава 38

Неутрална гледна точка
Елена притискаше тялото на Катерина близо близо до себе си и зорко, като луднала, въртеше поглед около себе си оглеждайки мъжете, които я наблюдаваха от огледалата. Момиченцето в ръцете ѝ бе заспало от толкова психическа умора а Елена реши, че може би така е по-добре. Когато спи. Може би тогава щеше да може да направи повече неща, които няма да ѝ стиска сърцето да направи пред очичките ѝ.
Тервел ѝ бе казал да стой мирна, но метала опиращ се в гърба ѝ бе толкова изкусителен. Какво щеше да направи ако стрелне? Ами ако не уцели? А и на всичкото отгоре в колата са двама, ако поне единия успее да удари, другия щеше да реагира. Въпреки, че ако успее да фрасне първо човека до шофьора, ще има време за другия...
Студената пот се стичаше от челото ѝ като струя вода и галейки главата на Катерина ѝ говореше как всичко ще бъде наред.
И стискаше зъби мислейки как да продължи.

Тервел
- Мамка му, шефе! - извика копелдака, който усилено се опитваше да ме удуши сякаш без Александър да разбере, и притисна длан към окото си. Капки кръв закапаха и се спуснаха по бузата му а строшената чаша се въргаляше навсякъде в скута ми и на седалките. Механично се сопнах напред и дръпнах телефона от ръката на Александър, изхвърляйки го в задната част на колата. Чак когато падна в багажника можех да си отдъхна поне за секунда, преди да ми се нахвърли бодигарда му стискащ едното си око. Бях забил точно в целта.
Тъй като той беше изключително неориентиран заради болката, даже вероятно ако наистина се окажеше толкова слаб, щеше да припадне съвсем скоро съдейки по бялото платно което бе опънал върху кожата на лицето си. Отдръпнах се от хватката му, завъртях се сравнително лесно на седалката, тъй като беше кожена и се плъзгаше като масло, и го изритах в мутрата, позволявайки си да наблюдавам отхвръкващата му се глава назад. В колата бе станала суматоха за секунди и дори не се бях осъзнал, че заради паниката на шофьора, колата караше на зиг-заг. Хвърлих поглед през прозореца преди да се хвърля върху Александър, който гледаше изненадано като уплашено коте.
Подсмихнах се, защото вече пътя не беше празен и покрай нас имаше хора.
Много хора, които дори да не искаха щяха да се наложи да помогнат

Това беше момента, който чаках.

Хвърлих се върху Александър, хванах косата му в юмрук и забих челото му право в рамката на вратата. Той започна да сипе ругатни и обиди, които всъщност носеха такава наслада за ухото. Най-накрая можех да го хвана за топките на тясно. Всичко беше свършено, стига нещата да се развиеха по плана ми.