Отровно бъдеще

Глава 40

Неутрална гледна точка

Ламарината на линейката се бе напекла от слънцето, което нагряваше отгоре ѝ. Сирените бяха включени, смесица от разгорени разговори между хората, новинарски екипи, полиция и двете линейки се блъскаха като барабани в главата на Тервел. Премрежно погледна към подалата се към него ръка с микрофон на нея, след което бива грубо отблъскана настрани от парамедика.
Той отпусна обратно главата си върху неудобния матрак на количката и смръщи вежди.

- Мамка ви. - изръмжа във вид на стон, тъй като нямаше много сили да говори. Пък и гласа му бе преграхнал от безразборното крещене. В главата му започнаха един по един да се връщат спомени за колата на Елена, за тъмните коси на Катерина, за изкривеното от ужас лице на Александър. Писъците започват да пълнят отново ушите му с кръв. Бяха ли живи? Той въобще беше ли?

- Господине? - парамедикът, млад, почти новобранец, едва не подскочи като забеляза как мръщи вежди и върти главата си на другата страна. Момчето погледна към устройството за отмеряне на пулса и пое рязко въздух през зъбите. - Изчистете пътя моментално! Ади, затвори вратата и кажи на Димитър да тръгва. Системата не му действа.

***

"Гледал съм стотици филми и съм чел стотици книги, където повечето пъти семейството показва безграничнистта на любовта. Че кръвта вода не става, че дори когато загубиш всичко, то ще е там за теб. Няма да те предаде и такива простотии. Пиша ти това писмо, Елена, не за друго. Не за да ти обяснявам, за сюжета в тези пресилени книги. А за да ти покажа, че нищо няма да е както изглежда. Аз може би дори не съм това, което изглеждам. Имам още много неотворени шкафове из миналото си, твърде много прах съм избършил, за да стигна до там и да ти ги покажа. Защото моето семейство със сигурност не беше такова хубаво вино. Баща ми бе пияница и занимаващ се с наркосметки, който ни напусна, а майка ми изостави децата си дори след като си бях помислил, че всичко отново е наред. Останах да живея при една баба, Мери-Джейн. Гледаше ни доколкото можеше. Аз и брат ми тогава се обичахме. Безгранично, повярвай. Беше ми идол всъщност, много исках да стана като него. Висок, смел.. Винаги е бил по-висок от мен, мамка му. И после какво се случи? Мамка му, не помня. Знам само, че в следващия момент ми беше казано, че е убил мама. Че я наръгвал десетки пъти, че дори не е отронил сълза. Не знам защо, не исках да слушам повече. Мисля, че това ми бе грешката, че не поисках да разбера. Сега нямаше да се чудя, мамка му, защо наистина я погина? Какво го е провокирало? Дали аз съм бил част от причината? Не знам, наистина. Както и да е.
Израстнах между хора, които едва имаха сърца. Разбираш ли? Мислех, не, вярвах, че емоциите са ненужни. Скапани, само за слабите. Та каква въобще е да тая глупост - да искаш да дадеш живота си на жена? Да я гледаш сякаш е богиня в очите ти, да си влюбен до безразсъдство? Да не говорим за деца. Знаех, че няма да имам. Бях убеден, че не бих го позволил. И то само защото не исках да имат това, което аз имах. Сигурен бях, че няма да мога да им дам това, от което се нуждаят. Не бях възпитан така. И после дойде италианското момиче Романо в кафенето. Заля ме с напитката си, че даже поиска да ми даде парите за ризата, струваща сигурно колкото цялата ѝ заплата.
Виждаш ли иронията, Елена? Спомняш ли си как се засмях, когато те помолих преди много, наистина много години да ме научиш как да те обичам както подобава? Отново след много, страшно много време поисках да знам какво име би искала да избереш, ако си имахме дете. Ти каза Катрин и Стефан. Отвърнах ти, че Катерина е по-аристократично, защото явно към това се водеше, но ти само удари рамото ми на шега и каза да спра да те базикам.
Гледах те като картина, изучавах всеки твой милиметър, намирах все нови и нови цветове в теб. Омешани, объркани с другите. Беше красив хаос, мила. Беше ме страх да не те повредя след като разбра за бизнеса, който водех. Беше ме страх да не те загубя, да не си тръгнеш, точно когато си мислех, че всичко е перфектно.
Но ти не беше като единствената жена, която бях обичал истински досега в живота си. Ти не беше майка ми.
Остана. Държа ръката ми и ми каза, че стига да не поставям под риск своя живот, няма да се бъркаш с мнение. Къде бяха думите "не ме оставяй в устата на звяра, мафията ще ме погне ако съм с теб"?
Ти наистина си красив хаос. Хаос, който, също като мен, в ядрото си има своето слабо място.