Отровно бъдеще

Глава 13

Тервел

- Елена! Мамка му!

Изкрещях избеснял и ударих по вратите на асансьора натискайки толкова бързо и силно копчето, че вече усещах как се вдлъбва навътре. Крещях, колкото и да ме болеше и дереше гърлото, защото не можех да си позволя тя да си тръгне. Не и отново, не и заради мен. Аз трябваше да избягам сега от нея, не тя от мен.
По шибаните дяволи, какво си мислех, когато казах всички онези неща!? Познавам я, трябва да знам как ще реагира, и все пак мътното ми съзнание не можеше да мисли нормално, не и сега. В момента личноста ми се раздвояваше в това да я последвам и да я прибера вътре, за да поговоря с нея и да ѝ се извиня. Да ѝ кажа, че това не е вярно, че я обичам и че не мисля всичко, което казвам. Другата искаше просто да ѝ изкрещи да върви на майната си и да се прибера обратно вътре, да доизпия бутилката "Джак Даниелс", докато си блъскам главата с въпроси и разбивам стената пак и пак.
Ударих отново вратата на асансьора и не спирах да викам името ѝ, умолявах я да спре и да се върне. Не бях осъзнал кога съм обърнал позицията на ръката и вече биех крушета. Пръски от кръв се бяха разпилели по метала, но ръката ми отдавна беше изтръпнала. А и не усещах нищо може би заради алкохола. Всъщност, дори преди тя да дойде се чувствах празен. Нямах и мисъл, макар да казвах, че въпросите ми се блъскаха. Избих гнева си по-рано и сега просто седях, зяпнал в тавана и отпивайки от уискито, докато се чудех дали да отида за друга бутилка или да заспя. Или да викна някоя, за да мога да ѝ отмъстя.
Да ѝ отмъстя ли?
За какво? За това че ме остави и че си тръгна?
Господи, не знаех какво да правя вече.

- Спри да удряш по шибаната врата! - чувам крясъка на Кристофър до мен и в следващия момент вече се намирам лице в лице с него, той държейки ръцете ми във въздуха. Капеха капки кръв на пода. - Престани, мамка му! Тя няма да се върне! Тя няма да се върне!

Изключих мозъка си, за да не чувам какво говори.
Тя няма да се върне.
Не. Не, не, не, не..
Тя няма да се върне.

- Как очакваш да се появи пак, да те потърси някак пак, след всичко, което ѝ каза сега, глупав копелдак? - той не спираше да опита да бута тялото ми към стената, но аз не можех да помръдна от вцепенение.
Тя няма да се върне.

- Ще се върне. - отроних, но не на него, а на себе си. Исках да се уверя, да се обедя, че тя ще го направи. Тя беше моето момиче. Щеше да се върне.