Отровно бъдеще

Глава 33

Елена

- Мамо? - милото повикване на Катерина веднага събуди инстинкта ми и ме накара да се обърна към нея, за да видя дали всичко е добре. Може да съм станала малко параноична от всичко напоследък, но можеше ли някой да ме вини?
Катерина, изглежда туко-що събудила се, изпрати падналата коса пред очите ѝ назад и вече миналата вързана опашка сега бе станала на кълбо от косми. С усмивка ѝ протегнах ръката си през седалката само за да милна крачето ѝ. Големите ѝ сини очички ме изгледаха сънено и веднага тръгна да сваля ципа на якето си.

- Наспа ли се, Кати? - не можех да спра усмивката си от мисълта, че я виждах тук, на една седалка разстояние. Здрава и отново с нейния си характер.
В отговор получих мързеливо кимване и трябваше да се минат минути преди да влезе в кондиция с въпроси. Първо се огледа наоколо и, явно най-накрая осъзнала, че не се намира на дивана в бара, ме изглежда подозрително и застана точно между предните седалки. Хвърлих поглед върху Тервел, който без да се прикрие, пое бързо въздух и я погледна през огледалото за задно виждане. От очите му капеха милиони емоции и най-голямата беше изненадата. Изненада, примесена с много обич от това колко е сладка и колко прилича на него, и дори мъничко страх. Сдържах се да не положа ръка върху неговата, за да го успокоя. - Искаш ли вода? Ето. - без да дочакам отговор бръкнах в голямата войнишка раница, явно принадлежаща на Тервел, тъй като той ми е даде още в бара, и извадих шише с вода, отваряйки го за нея. Тя се намръщи, взе го и задържа между двете си ръчички.

- Мамо, къде отиваме? - настоятелния ѝ поглед ме размекваше прекалено много, че ми се прииска да я прегърна, задето бе толкова сладка. Ако някой ме питаше защо толкова ѝ се възхищавах в момента, нямаше да имам конкретен отговор.
Просто много ми липсваше.
Оценявах много повече това, че съм нейна майка.
И това ли приемах за даденост?

Колата мина през няколко неравности на пътя, което накара водата да се разплиска върху лакътника и дрехите на Катерина. Благодарение на бързите ми рефлекси, дошли от никъде си, грабнах шишето и положих длан върху капачето.

- Кати, ако ще пиеш вода побързай, иначе ще намокриме всичко, окей? - погледнах я въпросително, но тя бе заета да търка мокрото върху панталона ѝ. - Ще изсъхне, спокойно. - подадох ѝ обратно шишето и този път, без да се бави или протестира, отпи няколко глътки и ми го върна обратно. - Пътуваме към мястото на което мама скоро ходи. Спомняш ли си?