Отровно бъдеще

Глава 32

Елена

- Можеш да му имаш доверие, окей? - кимнах към Крис, седящ до вратата на черен автомобил, трескаво размахващ ръце срещу Тервел, който от своя страна бе дразнещо хладнокръвен. Дори в такива моменти можеше да запази каменното си изражение пред другите, господи, та дори аз ако бях негов враг щях да го нарека копеле. И все пак, ние бяхме добре. Отношенията ни, имам предвид. По-рано подремнахме за няма и час на дивана а щом се събудих осъзнах, че ръката му ме бе затворила до тялото му. Нямах против да усещам полъха на приятния му аромат, и все пак, може би все още не беше редно да си позволявам такива неща.
Е, не е като да не спахме допреди седмици, но..това там бе грешка. Нали, бе грешка? Аз бях пияна, той беше прекалено привлекателен в очите ми и действах прибързано. Не беше грешка това, че си позволих да го обичам, а че винаги емоциите взимаха превес над здравия разум. Това ми беше грешката.

- Елена, аз му имам пълно доверие, наистина. - Софи постави ръка върху рамото ми и ме събуди рязко от унеса. Боже, мозъка ми вече си правеше шеги с мен. - Има нещо което не съм сигурна дали знаеш, но..

- Трябва да тръгваме. - гласа на Тервел се разнесе грамотевично между нас а ледения поглед, с който ни удостояваше всеки път дори сега не се забави. Въпреки умората в очите му, нищо друго не подсказваше, че не е готов за световна война. И той бе събрал всички сили сега само, за да се увери, че ще ни защити. Но момент, какво, Софи има нещо което иска да ми каже? - Трябва да сме възможно най-рано там. Нищо не се знае.

- Имаш нещо да ми казваш? Да не е нещо с бебетата? - смръщила вежди започнах да разпитвам настоятелно Софи, избирайки да игнорирам Тервел. Кристофър обаче сложи ръка върху рамото ѝ, за да ѝ покаже, че е време. Не можех да повярвам с каква наслада го хващах да я гледа. Дори по-рано, когато бяхме всички в офиса в бара, той умишлено седна до нея и като че ли метна ръка през рамото ѝ. Или пък отново илюзиите бяха ми дошли на гости, и той просто си е опънал ръката. Та дори нямах доверие на себе си, какъв абсурд.

- Не, не, всичко е наред. - размаха тя ръце слагайки единия си крак в автомобила. - Просто с Крис се познаваме, това е. - потвърди думите си с нежна усмивка и леко кимване, което ми бе достатъчно. Първо, нямаше време за повече въпроси, второ, щях да я залея с такива когато всичко стихнеше. Та няма и да се учудя, интернет прави чудеса в днешно време. Но помахването, което ми изпрати едва не скъса сърцето. Усмихваше ми се толкова мило, толкова носталгично, но не ми казваше сбогом. Не, усмивката определено не говореше това. Тя също вярваше в Тервел и Крис, и знаеше, че ще ни измъкнат от това, каквото и да струваше. Объркан, Тервел се завъртя покрай мен и остана с празна ръка във въздуха, щом подтичах към Софи и преглъщайки поредните сълзи, я прегърнах. Никога досега не съм си давала сметка колко ми е важна. Приемах я като моята по-малка сестричка и това е. Разликата ни дори не бе голяма, и все пак, никога не съм се чувствала като по-възрастна. Тя започна прилежна работа рано, завърши университет с отличен и се отдаде на кариерата си. Докато аз съм била винаги покрай Тервел. Всички години от университета, досега, той е бил в центъра на живота ми. Та аз израстнах с него. И духовно, и физически. И никога нямаше да съм му напълно благодарна за това, че съм била в добри ръце.