Глава 34

362 36 5
                                    

Елена

Тялото ми се вцепени от новината. Очаквах го, разбира се, че го очаквах. Мрачно си представях как няколко коли са ни наобградили и просто чакат да завием по празна улица, за да ни притиснат. После взимат Катерина и край. Кошмара от илюзиите ми се повтаряше в главата ми пак и пак веднага щом затворех очи и оставах сама със себе си за момент. Беше лудост. Лудост, че това всъщност сега се случваше.

- Никога не..

- Извади го, давай. - подкани ме нетърпеливо с треперещия му глас, който както никога си пролича доста явно. През целия път слушах разговора им с изключение на кратките проспивания, които си позволявах. Те толкова се забавляваха, пък и Катерина наистина бързо свикна с него. Явно всички тези опити през годините не са били напразни. А защо ги правих ли? Не исках да си призная, но имах надежда. Надежда, че някой ден Тервел ще може да се върне, и дори да не се бяхме събрали, той и тя щяха да имат своята връзка между баща и дъщеря. За нищо на света не бих му отнела това право. Не и след като разбрах какъв е страха за детето ти.

Послушах го и непохватно отключих жабката, вадейки черния калъф на оръжието. Боже, това тежеше наистина масивно. Страхувах се да го сложа в ръката си, точно както правеха по филмите, защото не знаех как точно работи. Трябваше просто да натисна спусъка или? Ами ако това без да иска гръмне в ръцете ми? Цялата се разтреперих от мисълта, че съм способна да оплескам положението и то от чист страх.

- Точно така, любов, сега дръпни ето това отгоре. - със свободната си ръка докосна най-горната част. - Нарича се предпазител. Ако не го дръпнеш, пистолета няма да изстреля. Запомни ли? - и двамата по едно и също време се погледнахме, уверявайки другия, че всичко ще бъде наред, макар да не го говорим. Личеше си колко сме напрегнати, но пък за мен беше нещо съвсем нормално. Паника в Тервел обаче не беше нещо обичайно. Трябваше ли да се плаша?

- Да. - кимнах утвърдително и понечих да го дръпна, обаче Тервел постави ръка върху моята връщайки поглед върху пътя.

- Не още. Мисля, че още не са се усетили, че съм ги забелязал. Ще се опитам да им избягам, окей?

- Тук има само гора. - констатирах инстинктивно хвърляйки поглед на гъстата растителност от двете ни страни. Беше построен сам пуст път водещ до летището в средата на горичка. Къде се очакваше да избягаме? - Няма къде да бягаме.

Отровно бъдеще Donde viven las historias. Descúbrelo ahora