Отровно бъдеще

Глава 8

Косата ѝ беше по-дълга от преди.
Кожата ѝ все още обаче изглеждаше така гладка, така сладка за целувки.
Не можеше да се възхити на тези прелестни гърди, които всеки път в който тя се завърташе на дансинга, те подскачаха леко от сутиена ѝ.
Но господи, лицето ѝ, господи, би отишъл отново в ада само и само, за да го докосне отново.
Тялото му се тресеше от гняв, от ревност докато гледаше как английския копелдак я обграждаше.
Ръцете му бяха готови да сграбчат гърлото му, да опрат шибания пистолет в слепоочието му и да го кара да моли за живота си, така, както тези години караше всички отново да треперят от страх.
Тервел Антонов бе друг човек, напълно различен от онзи, който е с Елена. Тя го правеше по-добър, той сам искаше да бъде по-добър.
За нея.
Но сега, когато нея я нямаше, когато тя не беше негова, той се върна към старото си аз.
Иронията беше, че му липсваше това да се старае да направи нещо добро за някого. Мамка му, липсваше му.

Остави окървавената кърпа в ръката на Крис а той от своя страна се зае с прибирането ѝ, като предложи на Тервел бинт или лепенка.
Той отказа, болката в ръката му от строшената чаша, го караше да се успокой. Така мислеше за нещо друго освен за планове на коя болница да дари ръцете на онзи мъж до Елена.

- Добре ли си?

- Крис.

Очите на Тервел погледнаха към приятеля му, след това посочи без да мърда и пръст, Елена. Изключи емоциите си, не искаше да изпада в криза, не искаше да се издаде и да слезе при нея. Може би още не.
Остави задачата на Крис.
Той щеше да се оправи.
Вдиша ядосано, а в главата на Крис се прокрадна мисълта за това как този мъж срещу него приличаше на язарен бик и се обзаложи със себе си, че след малко щеше да се е прибрал и изпочупил половината си мебели.

- Остави на мен.

Тервел си тръгна.

Елена

Тялото ми изтръпна, смрази се и онова топло чувство изчезна, появявайки се на негово място паника. Отблъснах се напред заваляйки тялото си. Проклинах напилия си мозък милион пъти, докато опитвах да се задържа на крака. Тези високи и страшно неудобни токчета не ми помагаха.
Ръката на непознатия, русо момче с тъмни очи, млад, може би дори по-малък от мен, се уви около талията ми и ме задържа права, но забита в тялото му. Ръцете ми се поставиха върху гърдите му, исках да го избутам от себе си, но рефлексите ми бяха забавени, главата ми се виеше и не усещах силата си повече. Всичкия адреналин от допреди малко се бе изпарил, а така имах нужда от него в момента.