Отровно бъдеще

Глава 5

Елена

- Харесват ли ти?

- Обожавам ги, господи! - възкликнах, закривайки уста с опакото на дългата си бяла, валурена блуза, и не мога да повярвам на очите си.
В ръцете му, в една малка червена кутийка, бяха сложени две обеци, красиви, изтънчени, диамантени обеци. Бях изумена от това колко средства е готов да хвърли за мен, за моето щастие и това да нося нещо негово по себе си.

- Те са със същия диамант като този на пръстена ти. - продължи и допря кутийката до гърдите ми. - Позволи ми да ти ги сложа.

Бях хлътнала по това съвършенство, наречено мъж, дотолкова, че забравих какво е говор. Кимнах двукратно с глава и подместих косите си назад, откривайки ушите си, за да може да сложи малките бижута върху мен. Пръстите му, дълги, груби, но толкова приятни на допир, минаха покрай меката част на ухото ми, а малката обеца се промуши и закопча за секунди. Но не, той не бързаше. Напротив, докосваше бавно, галантно, така, сякаш докосва сапфир.
Ах, тези устни обаче. Те стояха на една педя разстояние от моите, малко по-нагоре, заради разликата във височината ни, но бяха близо. Толкова, толкова близо.
Не се сдържах, докоснах ги с пръст. Минах бавно по мекотата им, насладих се на тези извивки, които са докосвали всяка една част от тялото ми.
Не се сдържах.
Целунах ги.

- Обичам те, Елена Антонова. - спря той. - Толкова много и въпреки всичко.

Отворих очите си заради рязката повишена температура на тялото ми, скачайки от леглото.
Нямах време да осъзная, че не съм била в леглото си. Дивана бе също толкова удобен, колкото спалнята, може би затова съм се объркала.
Но...какво за бога?!
Това беше сън, беше просто шибан сън, защото бях сама. Сега бях сама в хола си, в друг дом, с други спомени и аромати. Той не беше тук.

Напоследък ми се случваше честно. Да сънувам тези спомени, да се сещам за моменти от ежедневието ми преди, с него.
Ставам от дивана и осъзнавам че до мен има празна чаша от...някакъв алкохол вероятно. Не знам, не помня. Може би водка, може би узу. Дъха ми смърди отвратително, значи определено е било узу. Учудена съм че сме го имали въобще.

До чашата обаче е оставена кутия от която се подава тапа на вино. Осъзнах, че това бе кутия на Тервел, която вчера разгледах.
Да, не съм я изхвърлила. Да, аз съм слаба до мозъка на костите си.
Не исках да надничам отново вътре. Знаех, че ще намеря тази бутилка от вино, която господи, беше виното което той ми бе подарил първия път някога. Знам по розовата опаковка. Беше лудост. Вътре се намираше бяла роза, красива и разлистнала, ухаеща добре. Ухаеща на мен. Това бе парфюма, които винаги съм обичала да използвам. Той помнеше всичко това.
Той се беше свързал с мен отново.
Мина се цяла вечер в зяпане на тези неща в кутията и все пак продължавах да се шокирам а шибаното ми сърце не спираше да тупти при мисълта че не спира да се опитва. Че не спира да бъде толкова опорит, въпреки че съм готова да го оставя в миналото.
А аз...готова ли съм?
Часовник, красив, бял, от кожа и малки диаманти отстрани. Това и един ключ бяха последните неща вътре. Не разбирам.
Ключ и часовник, роза и бутилка вино. За какво ми е този часовник и още повече - за къде е ключа? Не мога да си обясня символиката, невъзможно ми е особено с това главоболие и гаденето.
Взех отново часовника в ръка, представях си как той ми го подава. Не можех да спра мислите си, представите ми се вихреха, обвинявах алкохола. Огледах го, минах с пръст през малкото кръгло стъкло и докоснах диамантите едно по едно, накрая леко, несигурна го обвих около китката ми. Точно по мярка. Не мога да повярвам.