Отровно бъдеще

Глава 3

Елена

Времето се бе развалило също толкова бързо, колкото и сутринта ми.
Слънцето бе закрито от дебели облаци, дъжда се праскаше по прозорците на колата а аз седях на седалката, сложила ръце върху волана и зяпайки в малка закачена играчка върху таблото.
Не исках да се прибирам, не още. Не бях готова да се срещна с това, което Тервел бе изпратил за мен. По-разумно бе да го изхвърля без дори да си правя труда да го отварям. Да, това беше по-разумно. Разума и силата на любопитството ми обаче въобще не се разбират. Бяха като две сестри, които се мразеха до гроб.
Сбъркано сравнение.

Без да мисля повече отворих вратата на автомобила, изкочих от седалката, с бясна скорост заключих и се затичах към входа. Косата ми започна да се спластява от цялата вода, която се проля върху мен, а пролетното яке, което бях облякла не ми вършеше никаква работа.
Минути след целия спринт от колата до входа, асансьора вече спираше на третия етаж. Тъмната врата от хубаво дърво с издялкани елементи ми бе останала в съзнанието от години.
Замислих се дали направо да не вляза, обаче след това се усетих, че все пак това тук вече не е и моя апартамент. Беше само на сестра ми.
Пръста ми натисна звънеца и от вътре се разчурулика познатата мелодия.

След минута ключалката издрънча, бравата се свлече надолу и вратата се отвори.

- Знам, че трябваше да се обадя преди това, но...може ли да вляза?

***

Всекидневната бе вече с цвят лилаво, онова бледото, детското, непринуденото. Обстановката бе променена, мебелите, всичко. Това тук вече бе съвсем различно от онова, което аз си спомнях. Софи, макар и сама, успя да направи всичко това. С нагласата да устрой свое ново бъдеще, чисто, само за нея и детето ѝ. Това бе нейното решение, да отвори нова страница. Какво прекрасно начало.

Кадифения диван попиваше малко или много от мокрите ми дънки, но това не дразнеше Софи. Напротив, тя ми подаде в ръцете чаша горещо кафе и наметна меко одеало върху гърба ми. Беше толкова приятно, че за момент затворих очи, представяйки си как преди години, много, много години тя бе направила същото.
Бе зима, една такава студена, тъмна зима. Бяхме малки, все още деца, не разбирахме кое бе правилно, грешно, нередно или редно. Не преценявахме ситуацията, мислехме сега, за момента.
Тогава аз и малката ми компания от приятели бяхме останали до късно навън, играхме и се бутахме в снега. И това само докато Софи не дойде, за да ми напомни как мога да настина от целия смях и сняг. Прибрахме се вкъщи, събухме мокрите си чорапи и натопихме краката си в топла, гореща вода, докато се завивахме с едно старо одеало и пиехме чай от мента.
Тогава само се молехме мама да не ни хване, че сме правили неща, които тя забранява.