Отровно бъдеще

Глава 9

Корема ми се сви на топка, когато я видях. Там, вървяща на тротоара, ровичкайки си на телефона, заваляйки се на всеки две стъпки. Изглеждаше отнесена, знаех, боже, заклевах се, че мисляше, обмисляше нещо.
Не знаех какво правя, когато включих двигателя на колата и завъртях в отсрещното, тръгвайки към нея.
Към моето момиче.
Тя..тя беше толкова красива. Толкова..истинска.
Ръцете ми, държащи волана потрепнаха, но се стараех да държа фронта монотонно.
Не можех да повярвам колко ми липсваше тази тръпка.
И момента, в който тя наведе глава и очите ѝ погледнаха също така невярващо право в моите, всички дяволи в мен отдадоха поклон пред тяхната кралица.

Елена

Не, не, не, не, не!
Просто огромно, гигантско не!
Тези очи, непреклонното изражение, косата, мастилото навсякъде, скъпия излъскан костюм.
Това, това в колата бе Тервел.
Мъжа, дал своята свобода за моята преди години. Баща на детето ни.
Човека, чийто годежен пръстен стой като ланче на врата ми.

Не намирах думите, не знаех какво да кажа. Виждах го за пръв път от 8 години насам, виждах това лице, съзирах в очите му отново след цели 8 години, и аз не знаех как да реагирам. Но противно на мен, тялото ми си знаеше работата. Гърлото ми се стегна, буца се появи и затрудни дишането ми, което увеличи темпото на сърцето ми. Чувствах се така малка, така нищожна пред него. Бях стъписана а пияния ми мозък не ми позволяваше да се отцепеня и реагирам.

- Елена, влез в колата.

Той повтори заръката си от преди сякаш часове а през цялото ми тяло, от най-горния косъм на косата ми, до петите, се прокрадна цялото възможно електричество събрано в една точка. Как, за бога, се очакваше да продължа напред, да му се разкрещя с въпроси какво си мисли че прави, и да си тръгна, връщайки се при семейството си. При Калоян, при Катерина. Моето семейство.

- Ако не се качиш в колата по общо желание, ще се наложи да сляза и сам да си свърша работата.

- Ти си побъркан. - нещо в мен се пречупи а тези думи бяха най-импулсивните, които някога съм казвала. Не, не исках да ги изрека на глас, но за бога, сега имах тази възможност да го направя. Като че ли целия адреналин, които по-рано се беше изпарил, сега се появи и съвсем взе пост над всичките ми рационални мисли. И действия.

През малкото отворено прозорче на колата виждах стъписаното лице на Тервел. Когато краката ми се придвижиха напред, оставих ръце на вратата и надникнах през прозореца, съзрях лицето му от толкова по-близо.
Всички черти, всичко беше ясно очертано, макар и под малката светлина.