Отровно бъдеще

Глава 36

Неутрална гледна точка
  Тервел държеше китката на Александър влагайки цялата си злоба в допира. Искаше да усети годините минали в омраза. Искаше да усети годините минали в тъга по по-големия си брат, когото изгуби.
Лятото, спомняше си добре, беше лятото. Много топло лято в Лондон, ден, който рядко се случваше да се вдигнат толкова температурите. Майка им бе в кухнята, готвеше. Тервел винаги с това си я спомняше, винаги готвеше, винаги режеше и миеше чиниите. Беше малък, може би на 5 или 6 години. Спомените бяха обаче чисти като бисер, самите чувства бяха силни, темпераментни. Всеки бриз на топлия вятър се усещаше през кожата му щом се засилеше на люлката. Люлееше се и гледаше брат си със своята голяма усмивка. Възхищаваше му се задето е толкова висок и силен.
Както всеки ден, в който можеха, Александър и Тервел ходеха в градината на съседната къща и се люляха докато не им се завиеше свят. После ходеха до езерцето и хвърляха камъни, измервайки с поглед кой ще стигне най-далеч. Винаги бяха заедно, винаги бяха двама. Винаги беше батко Алекс. Неговия батко Алекс.
Обичаше го като баща, гледаше на него като закрилник. Защото при всяко затваряне на входната врата късно вечер, знаеше че той се прибира. Че баща им е вече вкъщи. Самия той, Антон, така се казваше баща им, бе пияница и безработен в повечето време. Нямаха много, но се справяха и с това което имаха. Майка им беше с тях въпреки всичко, въпреки недостига на пари от сметки. В такива дни винаги можеха да се обърнат към Мери Джейн, съседката им, която всъщност бе много близка с майка им. С Анна.
И тогава, щом се чуеше по-силно затръшване на входната врата, започваха виковете. Крясъците и глухотата от хвърлените предмети. Нямаше как да спиш спокойно в такава нощ. Баща им не се интересуваше, че децата чуваха всичко, пък и понякога виждаха побоя.
После мама криеше кожата по врата и ръцете си.
После мама слагаше грим в банята, криейки синините.
После мама чистеше, за да не забележат хаоса.

И той винаги беше там, бистър спомен като диамант. Алекс винаги беше там за Тервел и го караше да се завие през глава, за да гледат светещите фигурки, когато не можеха да заспят.
Винаги си казваха една фраза, която всъщност стана символична за него. Стана нещото, в което вярва и което всъщност го предаде.
Толкова много и въпреки всичко. Батко щеше да се грижи за него толкова много и въпреки всичко.
След време татко започна да се променя - не пиеше толкова, но работеше до много късно, и дори пропускаше дни да се прибере вкъщи. Но един ден всичко приключи. Татко им така и не се прибра, нито днешния ден, нито следващия. Приеха, че ги е изоставил или заради лошата глътка към алкохола се бе напил в някоя уличка.
Годините минаха и Тервел стана на 8 а батко му на 13. Майка им бе започнала отново да се усмихва, вече не криеше плъта си и своята красота, защото тя сама по себе си беше красива жена. Много красива жена. Сините, езерни, не, океанени очи Тервел бе наследил от нея. Той бе нейно копие, косата, лицето, очите, всичко. А батко беше като баща им - също тъмнокос, а очите кехлибарени, рядко срещани по света. И двамата бяха уникални по себе си, но винаги имаше разлика. Тервел бе по-малкия и всъщност, макар възрастта си, той бе особено умен. Можеше да се каже, че всичко му се отдаваше, макар да го правеше с малко плахост. И все пак не се боеше да застане пред някого, ако го предизвикат.
И сякаш винаги беше любимеца на баща им. Защо? Защо той?
Онази вечер, татко го милваше по главата докато пушеше пурата си на фотьойла.