Крадецът на целувки

2

Франческа

Истинска война бушуваше у мен, докато в онази нощ изучавах всяка паяжина и несъвършенство по тавана на спалнята си и пушех.
Глупава, смешна традиция. Минала беше покрай научните факти. Нямаше как всички предсказания от бележките да са се сбъднали. Вероятно никога повече нямаше да видя Улф Кийтън.
Само че скоро щях да видя отново Анджело. Даже и да отменеше срещата ни, определена за следващия петък, оставаха

много сватби, празници и светски събития, на които да се появим и двамата.
Можех да обясня всичко очи в очи. Една глупава целувка не можеше да заличи всички години на любовно ухажване с думи. Стигнах дотам да си го представя как изпитва угризения, защото съм объркала сенатор Кийтън с него и затова съм го целунала.
Оставих цигарата си и запалих друга. Не докосвах телефона, съпротивлявах се на изкушението да изпратя на Анджело свръхсълзливо, истерично съобщение. Имах нужда да си поговоря по въпроса с Андреа, моята братовчедка. Тя живееше в другия край на града, защото вече беше над двайсет години, и, макар и неохотно, изпълняваше ролята на мой единствен съветник по въпросите за другия пол.
Завеси в розово и жълто се спускаха от небето, докато сутринта настъпваше. Вън от голямата ни, изградена от камък къща птиците пееха, накацали по перваза на моя прозорец.
Закрих очи с ръка и трепнах, в устата си имах вкус на цигари и разочарование. Беше събота и трябваше да изляза от къщата, преди разни идеи да споходят майка ми. Идеи като да ме изведе на пазар за скъпи рокли и да ми опява за Анджело Бандини. Неугледните парцалки и обувки в гардероба ми издаваха, че съм съвсем обикновено девойче по стандартите за кралски особи на американците с италиански корени. Изпълнявах ролята си, защото така трябваше да правя, но ненавиждах да се отнасят към мен като негодна за нищо, празноглава принцеса. Почти не носех грим и предпочитах да нося косата си пусната свободно. Предпочитах да яздя коне и да работя в градината, вместо да пазарувам и да си правя ноктите. Свиренето на пиано беше любимият ми отдушник. За мен адът беше с часове да се мотая из пробните, докато пазарувам дрехи, а майка ми и приятелките й да оценяват как изглеждам.
Измих си лицето и се облякох подходящо за езда, обух черните панталони, ботушите и бялото яке. Слязох в кухнята и взех моите броеве на „Вог“. Запалих си цигара, направих си капучино и глътнах две болкоуспокояващи. Синкав дим излизаше от устата ми, докато потупвах с изгризаните си нокти по масата за хранене. Отново мислено проклех сенатор Кийтън. Вчера на масата той беше имал наглостта да приеме, че не само съм избрала начина си на живот, но и го обичам. Изобщо не му беше хрумнало, че просто съм се примирила с него, че съм решила да подбирам битките си и да участвам в онези, в които можех да победя, вместо да се боря в другите, където беше ясно, че ще изгубя.
Наясно бях, че за мен е изключено да се стремя към кариера. Помирих се с тази съсипваща ме действителност, тогава защо да

нямам единственото, което все още искам? Да прекарам живота си с Анджело, единствения мъж от Клуба, когото харесвах.
Чух токовете на майка ми забързано да потропват нагоре по стълбите, скърцащата врата на кабинета на баща ми се отвори. Чух татко да крещи на някого на италиански по телефона, а майка ми се разплака. Нито майка ми беше ревлива, нито баща ми имаше навик да повишава тон, затова реакцията и на двама им привлече вниманието ми.
Огледах първия етаж с откритата, просторна кухня и обширната дневна, която преминаваше в огромен балкон, и забелязах Марио и Стефано да си шушукат помежду си на италиански. Спряха, щом усетиха, че ги наблюдавам.
Погледнах колко часа показва разположеният  високо часовник. Нямаше и единайсет.
Нали познавате онова чувство, което ви казва, че е надвиснала беда? Първото разлюляване на земята под вас, първото потракване на чашата за кафе на масата преди страховитата буря? Ето такъв беше онзи миг.
— Франки! Очакваме гости. Недей да излизаш – извика някак пискливо мама.
Сякаш ще взема да стана и да тръгна нанякъде. Това беше предупреждение. По кожата ми тръгнаха мравки.
— Кой идва? – извиках на свой ред.
Отговорът на въпроса ми се появи лично по-малко от секунда след като бях попитала. Звънецът на външната врата иззвъня точно когато се канех да се кача и да попитам родителите си какво става.
Отворих вратата и открих новия ми враг на враговете Улф Кийтън да стои от другата страна със зла и ехидна усмивка на лицето. Разпознах го, макар през по-голямата част предишната вечер да беше носил маска. Независимо от това колко ненавиждах този мъж, той се беше родил с лице, което не се забравяше.
Решителен и надменен, а също и вбесяващо елегантен, сенатор Кийтън като булдозер стигна чак до площадката. Носеше скъп кариран костюм с ушито по поръчка сако. Веднага изтупа сутрешната роса по обувките си. Охраната му го следваше.
— Немезида –  изплю  името,  все  едно аз бях  постъпила  зле  с него. – Как си тази сутрин?
Гадно благодарение на теб. Разбира се, изобщо не биваше да научава, че по някакъв начин е повлиял на настроението ми. Стигаше ми прокобата, че ме е лишил от първата ми целувка с Анджело.

Затворих вратата след него, без да го погледна, посрещнах го така, сякаш посрещам самата смърт.
— Прекрасно, сенатор Кийтън. Всъщност исках да ви благодаря за вчера – лепнах си широка учтива усмивка аз.
— Нима? – изви скептично вежди, съблече сакото и го подаде на един от бодигардовете си, понеже не понечих да го взема.
— Да. Показахте ми как не бива да се държи един истински мъж, което доказа, че Анджело Бандини е мъжът за мен.
Охраната му окачи сакото на една от нашите закачалки, без да обръща и капка внимание на присъствието ми. Бодигардовете на Кийтън не приличаха на тези на татко. Тези носеха истински униформи и повечето от тях изглеждаха като хора с военна подготовка.
— Като джентълмен поведението ви ме разочарова. Като тъпанар обаче ви давам отличен. Бяхте впечатляващ. – Вдигнах нагоре палци.
— Забавна си – стисна устни в права линия.
— А ти си…? – започнах, но той ме сряза.
— Адвокат и следователно проявявам изключителна нетърпимост към безсмислени разговори. Колкото и да ми е приятно да стоя тук и да си бърборим с теб за нищо и никаквата ни първа целувчица, Франческа, чакат ме важни дела. Бих те посъветвал да почакаш, докато приключа, защото тази наша днешна лека задявка е само реклама на филма.
— Доста бездарна явно. Нищо чудно филмът да не струва.
Приведе се, приближи се толкова, че ме притесни, и ме потупа под брадичката, сребристите му очи сияеха като коледни украшения.
— Сарказмът е неуместна черта за благовъзпитаните девойчета, госпожице Роси.
— И кражбата на целувки не се вписва в джентълменското поведение.
— Целуваше ме много разпалено, Немезида.
— Преди да разбера кой си, Злодею.
— Ще ме целуваш още много пъти и всеки път, без да те моля, затова не бих раздавал обещания, на които не им е съдено да бъдат спазени.
Отворих уста да му кажа, че трябва да се прегледа, но той се оказа горе, преди да успея и дума да произнеса. Остави ме на площадката да мигам слисано. Откъде знаеше пътя? Отговорът беше пределно ясен.
Вече беше посещавал дома ни. Познаваше баща ми.
И изобщо не го харесваше.

Прекарах следващите два часа да пуша цигара след цигара в кухнята, разхождах се напред-назад, правех си капучино след капучино, които изливах само след една глътка. Пушенето беше единственият лош навик, който ми беше позволено да имам. Майка ми казваше, че е полезен за овладяването на апетита, а пък баща ми принадлежеше на поколението, за което пушенето се е считало за изтънчено и светско поведение. Караше ме да се чувствам пораснала, докато всъщност знаех, че ме дундуркат и закрилят.
Двама от адвокатите на баща ми и други двама души, също с вид на адвокати, влязоха в къщата ни двайсет минути след като Улф се качи по стълбите.
Мама и тя се държеше странно.
За пръв път от раждането ми майка ми влезе в кабинета на татко по време на делова среща. Излезе два пъти. Веднъж, за да отнесе разхладителни – задача, която обикновено се изпълняваше от икономката ни Клара. А когато втория път излезе в коридора на горния етаж, си мърмореше истерично и без да иска, бутна ваза.
Имах чувството, че изминаха дни преди вратата на кабинета най-накрая да се отвори, от нея да излезе Улф и да слезе по стъпалата. Стоях, сякаш очаквам лекарят да ми съобщи, че животът на пациента е в опасност. Последните думи на Улф ме бяха накарали да се чувствам, сякаш в стомаха си имам смъртоносно отровни змии. Мислеше, че пак ще го целуна.
Ако беше помолил баща ми да излезем на среща, със сигурност е бил горчиво разочарован. Не беше италианец, не принадлежеше към семейство от Клуба и изобщо не го харесвах. Три фактора, които баща ми нямаше как да не вземе предвид.
Улф застана на извивката на стълбището, на последното сгънало, безмълвно подчертавайки колко висок и властен е. Колко дребна и незначителна съм аз.
— Готова ли си за присъдата, Нем? – ъгълчето на устните му се изви греховно.
Настръхнах, изпитах усещането, че се возя на влакче на ужасите и ми предстои да се спусна по нанадолнището. Трябваше да поема треперливо въздух и смело да се гмурна във вълните на страха, които се разбиваха в гръдния ми кош.
— Умирам да го чуя – извъртях очи.
— Последвай ме – нареди той.
— Не, благодаря.
— Не те моля – отсече.

— Хубаво, защото няма да приема – тежките думи прозвучаха жестоко от устата ми. Към никого не бях проявявала грубост. Но Улф Кийтън си беше заслужил гнева ми, честно и почтено.
— Подготви си един куфар с багаж, Франческа.
— Прощавай, не разбрах?
— Приготви си. Един. Куфар – изрече бавно думите, сякаш проблемът им беше, че не мога да разкодирам смисъла им, а не че са лишени от такъв. – Понеже от петнайсет минути си официално сгодена за мен, а аз вече съм предано твой. Сватбата е в края на месеца, което означава, че глупавата ти традиция с кутията – благодаря за историята, привнесе чуден щрих към предложението ми – си остава в сила. – Улф съобщи новината студено, а земята под мен се разлюля и затресе, завихри ме в спиралата на забравата от гняв и потрес.
— Баща ми никога не би ми го причинил. – Краката ми бяха като залепени за земята, прекалено изплашена бях да се кача и да проверя собствените си думи. – Не би ме продал на онзи, който предложи най-много пари.
По лицето му бавно се разля ехидна усмивка. Открито се наслаждаваше на моята ярост.
— И кой казва, че съм предложил най-много пари?  Започнах да го замерям с всичко, което ми попадна подръка.
Никога никого не бях удряла – учеха ме, че жена, която прави сцена, с най-банален пример за низша класа. Затова шамарът, който му ударих, не беше толкова силен, колкото ми се искаше. Беше като плясване, почти приятелско, погали квадратната му челюст. Дори не трепна. От уверения, бездънен поглед на очите му струеше съжаление и безразличие.
— Давам ти два часа да сложиш делата си в ред. Каквото оставиш тук, ще остане тук завинаги. Не подлагайте на изпитание точността ми, госпожице Роси. – Отново се приближи неприятно близо до мен и закопча златен часовник на китката ми.
— Как успя? – Само за един удар на сърцето преминах от войнственото поведение към хлипането, удрях го по гърдите. Не мислех. Не бях сигурна дори дали дишам. – Как убеди родителите ми да се съгласят?
Бях единствено дете. Майка ми имала трудности с износването на бебетата. Наричаше ме свое безценно съкровище, а ето че стоях тук, белязана с часовник „Гучи“ от някакъв непознат. Часовникът очевидно беше малка част от обещаната далеч по- щедра зестра. Родителите ми преценяваха щателно и зорко всеки мой обожател, който се появяваше на светските събития, и сред моите приятели им се носеше славата на родители, които са

свръхгрижовни. До такава степен бдяха над мен, че всъщност нямах никакви свои приятели, само жени, също с фамилията Роси.
Всеки път, когато се запознаех с момичета на моята възраст, те бяха преценявани като прекалено разкрепостени или пък недостатъчно изискани. Неестествено беше. Но по някаква причина нито за миг не проявявах съмнение дали наистина са такива.
За пръв път ми хрумна, че баща ми не е божество. Че и той си има слабости. А Улф Кийтън е открил всяка една от тях и се е възползвал.
Облече сакото си и излезе през вратата, охранителите му го следваха като верни лабрадори.
Изстрелях се към втория етаж, краката ми пламтяха, адреналинът свистеше из вените им.
— Как можахте!
Първият човек, към когото насочих гнева си, беше майка ми, обещала ми да ме подкрепи по въпроса за брака. Хукнах към нея, но баща ми ме задържа от едната страна, а Марио улови другата ми ръка. За първи път някои от хората му прилагаха сила към мен, за пръв път той прилагаше сила към мен.
Заритах и закрещях, докато ме извличаха от кабинета, а майка ми стоеше с плувнали в сълзи очи. Адвокатите се бяха привели в ъгъла на стаята, взираха се в документите и се правеха, че не се случва нищо нередно. Исках да крещя, докато цялата къща не се срине и не закопае всички под руините си. За да се засрамят, за да им се противопоставя.
На деветнайсет съм. Мога да избягам.
Къде обаче? Нямах си никой никъде. Не познавах никого и нямах нищо, освен родителите си. А и какви средства имах?
— Франческа? – в гласа на татко имаше стоманена непреклонност. – Не че има значение, но случилото се не е по вина на майка ти. Избрах Улф Кийтън, защото е по-добрият вариант. Анджело е чудесен, но не е кой знае какво. Бащата на баща му беше най-обикновен касапин. Кийтън е една от най- желаните партии в Чикаго и вероятно е бъдещ президент на Съединените щати. Освен това е доста по-богат, по-възрастен и далеч по-полезен за Клуба в дългосрочен план.
— Не съм Клубът! – гласът ми трепереше, докато изричах думите. – Човек съм.
— И двете си – тросна се той. – И като дъщеря на човека, който възстанови Чикагския клуб от нулата, и на теб се налага да направиш жертви, без значение иска ли ти се, или не ти се иска.

Замъкнаха ме в моята стая в края на коридора. Мама вървеше след нас, мърмореше извинения, които в своето умопомрачение не разбирах. Не можех дори за секунда  да  повярвам,  че  баща ми бил избрал Кийтън, без да се допита най-напред до мен. Но също така знаех, че е прекалено горд, за да го признае. Волята на Кийтън в случая беше по-силна, а нямах представа по каква причина.
— Не искам най-търсената партия в Чикаго, президента на Съединените щати, нито папата от Ватикана. Искам си Анджело!
– креснах, но нямаше кой да ме чуе.
Въздух съм. Невидим и без значение, но въпреки всичко изпълнен с живот.
Спряха пред стаята ми, хватката около китките ми се разхлаби. Тялото ми се отпусна, когато осъзнах, че вече не се движа, и надзърнах в стаята ми. Клара пъхаше дрехи и обувки в отворените на леглото ми куфари и се обърна към мен.
— Бележката казваше, че който те целуне, ще бъде любовта на живота ти, нали? – Червените й подпухнали очи бяха неспокойни. Ловеше се за сламки като удавник. – Той те е целунал, Франки.
— Той ме измами!
— Всъщност дори не познаваш Анджело, вита миа*.
[* От италиански vita mia – „живот мой“, израз на обич към любими хора.]
— Познавам сенатор Кийтън още по-малко. И ненавиждах онова, което знаех за него.
— Богат е, хубавец и му предстои бляскаво бъдеще – обясни майка ми. – Не се познавате, но ще се опознаете. Преди да се оженим, и аз не познавах баща ти. Вита миа, какво е любовта без малко риск?
Сигурност, помислих си и разбрах, че без значение как този Улф Кийтън си беше поставил за цел да отнеме всичко любимо и познато в живота ми.
Два часа по-късно в черен кадилак минах през черните врати от ковано желязо на имението Кийтън.
През цялото пътуване бях умолявала младия, облечен в евтин костюм и с пъпчиво лице шофьор да ме откара до най-близкото полицейско управление, но той се преструваше, че не ме чува. Зарових из чантата си за телефона, но и него го нямаше.
— Край с мен! – въздъхнах.
Мъжът на пасажерското място се подсмихна, забелязах за пръв път, че в колата има и охрана.
В Малката Италия*, където живееха родителите ми, можех да открия купища католически църкви, старомодни ресторанти и

оживени паркове, пълни с деца и ученици. Улф Кийтън обаче живееше на дезинфекцираната и престижна улица Бърлинг. Къщата му беше искрящо бяла и представляваше тромава сграда, която дори сред другите огромни къщи изглеждаше нелепо грамадна. Ако се съдеше по размерите й, можеше да се предположи, че построяването й е станало за сметка на съседните домове, които са били разрушени. Явно прегазването на другите беше моделът на поведение, благодарение на който се постигаше целта.
[* В големите градове на Новия свят кварталите, населени с имигранти от Италия, обикновено биват наричани Малката Италия.]
Посрещнаха ме ниско окосени поляни и изкусно оформени в средновековен стил прозорци, плачещи върби и папрати пълзяха по колосалната сграда като собственически пръсти на жена по тялото на мъж.
Улф Кийтън може и да беше сенатор, но парите му не идваха от политиката.
Минахме през входа. Двама прислужници дойдоха и отвориха багажника, извадиха многобройните ми куфари. Жена, която приличаше на по-възрастна и по-кльощава версия на Клара, излезе на вратата в строга черна рокля и прихваната с фиби сребриста коса.
Повдигна брадичка, огледа ме насмешливо.
— Госпожица Роси?
Слязох от колата, притиснала чантата до гърдите си.
Нещастникът дори не се появи да ме посрещне.
Жената тръгна към мен, вървеше съвършено изправена, със сключени зад гърба ръце, после протегна отворена длан, за да се ръкува.
— Аз съм госпожа Стърлинг.
Вперих поглед към ръката й, не отвърнах на жеста. Тази жена помагаше на Улф Кийтън да ме отвлече и да ме принуди да се омъжа за него. Фактът, че не започнах да я налагам с моята чанта
„Лубутен“*, беше пределът на възпитанието ми.
[* Кристиан Лубутен е френски дизайнер на обувки и създател на едноименната марка. Негов отличителен знак е червената подметка.]
— Позволете да ви съпроводя до вашето крило.
— Моето крило? – тръгнах след нея машинално, казвах си –  не, обещавах си, че всичко е само временно. Просто трябва да си събера ума и да измисля план. Двайсет и първи век бяхме. Скоро щях да се добера до мобилен телефон, до лаптоп и полицейско

управление и целият този кошмар щеше да приключи, преди дори да е започнал.
И след това какво? Ще се противопоставя на баща си и ще рискувам живота си, така ли?
— Да, скъпа, крило. Останах приятно изненадана колко старомоден се оказа господин Кийтън по отношение на своята бъдеща съпруга. Няма да споделяте леглото преди сватбата.
Призрачна сянка от усмивка премина по устните й. Очевидно идеята й допадаше. Ставахме две. По-скоро бих си издрала и изтръгнала очите, отколкото да споделям легло с този дявол.
От бялата мраморна площадка тръгваха две отделни стълбища, които водеха вляво и вдясно. Украсените с портрети на бивши президенти стени в ментово зелено, красивите и със сложна направа тавани, камините и пищните градини, които се виждаха през високите прозорци, всичко се сливаше в размазана картина. Затаих дъх, когато минахме през двойните врати покрай роял
„Стейнуей“, заобиколен от рафтове с книги, които бяха от пода до тавана, и изглежда, побираха хиляди томове. Основните акценти в стаята бяха в кремаво и черно.
— Млада ми се струвате.
— Това е наблюдение, не е въпрос… какво целите? – попитах нелюбезно.
— Бях останала с впечатлението, че сенаторът предпочита компанията на по-възрастни дами.
— Може би трябва да започне да предпочита дами, които доброволно са в компанията му.
Исусе. Наистина ли изрекох тия думи? Закрих уста с ръка.
— Сенатор Кийтън винаги с лекота е привличал женското внимание. Даже – бърбореше госпожа Стърлинг, докато вървяхме към източната част на къщата – го тормозят твърде много и най-различни жени. Бях започнала да се тревожа.
Поклати глава, на тънките й устни имаше нещо като следа от усмивка.
На всичкото отгоре бил и плейбой. Присвих се. Анджело, заради целия си опит и строго възпитание, беше истински кавалер. Не беше девствен – наясно бях, – но и не търчеше по фусти.
— Ами тогава май трябва да се притеснявам, защото от мен се очаква да споделям леглото му – заядох се аз. Явно бях зарязала обноските си на входа заедно със свободата си.
Стигнахме до моята стая, не спрях да се полюбувам на леглото с балдахин, нито на пищните виолетовочервени завеси от кадифе, просторния дрешник, огромната тоалетка, нито на резбованото дъбово писалище и кожен стол, обърнат към градината. Столът

стоеше до прозореца и не се съмнявах, че гледката  е омагьосваща. Не се трогнах от най-красивия изглед към Чикаго. Исках да си бъда там, където бях пораснала, у дома, да мечтая за сватбата си с Анджело.
— Настанете се. На господин Кийтън му се наложи да отлети до Спрингфийлд. Вече е на път за вкъщи.
Приглади подгъва на роклята си. Улф Кийтън беше американски сенатор. И беше излишно да питам, знаех, че си е купил личен самолет, преди да навлезе в политиката. Познавах идеално системата за покриване на представителните и служебните разходи на сенаторите, баща ми често говореше за правилата. Казваше, че за да може човек да ги нарушава, трябва да ги знае наизуст. Татко беше плащал на много политически личности.
По някаква причина факта, че Улф Кийтън си има частен самолет, още повече ме вбесяваше. Тия служебни пътувания напред-назад оставяха такъв въглероден отпечатък, че за да бъде заличен, щеше да е необходимо засаждането на средно голяма гора. Що за свят искаше да остави той за децата и внуците си, щом за щяло и нещяло се качваше на самолета и поемаше към Спрингфийлд* или окръг Колумбия**?
[* Столицата на щата Илинойс, в който се намира и Чикаго.]
[** Град Вашинггон е седалище на федералното правителство на САЩ и американския Сенат. Територията на града образува федерален окръг Колумбия, който често се нарича „окръг Колумбия“.]
Хрумна ми, че не съм направила опит да привлека на своя страна жената. Всъщност тя може би дори не знаеше, че съм в беда. Улових крехката й, студена ръка и я придърпах обратно, защото вече се беше насочила към вратата.
— Моля ви – казах настоятелно. – Звучи налудничаво, знам, но вашият шеф току-що ме купи от родителите ми. Трябва да се измъкна от тук.
Изгледа ме и примигна.
— Майчице мила, ами аз май не изключих фурната – излезе бързо от стаята и затвори вратата зад себе си.
Хукнах   след   нея,   улових   дръжката   на    вратата.    Беше    ме заключила. Мамка му!
Закръстосвах стаята напред-назад, после улових завесите и ги смъкнах от корнизите. Не знам защо го направих. Исках да съсипя    нещо    в    къщата     му,     така     както той беше съсипал мен. Метнах се на леглото, от гърдите ми се надигна раздиращ писък.

Този ден плаках, докато не заспах. Сънувах как Анджело идва да посети родителите ми, научава какво се е случило с Улф и след това ме търси из целия град. В съня ми идваше с колата си дотук, защото не може да понесе мисълта, че съм с друг мъж, и се изправя срещу Улф. В съня ми той ме отведе на място, което беше далеч, някъде в тропиците. В безопасност. На това място вече разбрах, че става дума за сън, защото щом баща ми не беше в състояние да спре Улф, никой те можеше да го направи.
Когато се събудих, през високите, останали без завеси прозорци проникваха последните лъчи на залязващото слънце. Гърлото ми беше продрано и пресъхнало, а очите ми бяха толкова подпухнали, че дори не можех да ги отворя както трябва. Готова бях на убийство за чаша вода, но по-скоро бих умряла, отколкото да поискам.
От едната страна леглото ми беше хлътнало. Отворих очи и разбрах причината.
Улф седеше на края на огромния матрак. Гледаше ме с пронизителния си поглед и сякаш с него изпепеляваше кожа, кости и сърца.
Присвих очи, отворих уста да му кажа какво мисля.
— Преди да кажеш каквото и да било – предупредително започна той и избута ръкавите на безукорно бялата си риза до лактите, показаха се покритите му с тен и изпъкнали вени мускулести ръце. – Мисля, че едно извинение ще е напълно в реда на нещата.
— Мислиш, че извинението ще уреди проблема ли? – заядох се кисело, докато придърпвах одеялото, за да покрия повече от и без това напълно облеченото си тяло.
Той се подсмихна, явно нашите заяждания му харесваха.
— Няма да е никак лошо. Ти каза, че не съм се държал като джентълмен, с което не можех да се примиря. Затова уважих вашата традиция и поисках ръката ти, след като те целунах.
Невероятно.
Вече бях напълно будна, опряла гръб на таблата на леглото.
— Искаш аз да ти се извиня, така ли?
Приглади фината тъкан на изгладеното бельо, не бързаше да ми отговори.
— Колко жалко, че родителите ти са се посветили на идеята да те превърнат в малка, покорна домакиня. Притежаваш вродено и непобедимо умение да се справяш с положението.
— Ти си пълен глупак, ако си мислиш, че ще те приема като съпруг – скръстих ръце на гърдите си.
Улф сериозно се замисли над думите ми. Пръстите му шареха близо до моя глезен, но не го докосваха. Бих го изритала, ако не

мислех, че колкото по-бясна съм аз, толкова на него му е по- весело.
— Идеята, че можеш да докосваш мен или нещо, което е мое във всякакъв смисъл, като изключим случаите, в които използваш езика си по специален начин върху мен, в моментите, когато съм достатъчно благоразположен и щедър да ти го позволя, ме забавлява. Защо довечера да не се поопознаем на вечеря, преди да си дала и други високопарни обети, които не си в състояние да спазиш? В къщата има правила, които трябва да спазваш.
Господи, как ми се искаше да го ударя, чак пръстите ми пареха.
— Защо? По-скоро ще ям скапани плодове и ще пия вода от канализацията, вместо да се храня с теб – озъбих му се аз.
— Чудесно. – Извади нещо иззад гърба си. Обикновен бял календар. Постави го на нощното шкафче до мен. Мил жест, след като ми беше дал часовник, което по-скоро приличаше на оковаване с вериги вместо подарък.
Заговори и не гледаше към мен, ами към календара.
— Имаме двайсет и един дни, за да се поопознаем. Предлагам ти да свикнеш с мен. Защото на двайсет и втори август – обяви той, докато ставаше от леглото – ще застанеш пред олтара и ще ми обещаеш остатъка от живота си. Обещание, което възнамерявам да приема съвсем сериозно. Ти си дълг, който си взех, отплата. И честно казано, бива си те като допълнителна украса към костюма ми за разни светски събития. Лека нощ, госпожице Роси.
Обърна се и излезе бързо, пътьом изрита встрани завесата.
Час по-късно се появи госпожа Стърлинг със сребърен поднос, на който имаше май скапан плод и чаша с мътилка. Впери поглед в мен със съсипваща мъка, от която сбръчканото й лице се състаряваше още повече.
В погледа й се четеше извинение.
Не приех нито извинението, нито храната.