Крадецът на целувки

5

Франческа

На следващата сутрин изхвърлих шоколада „Годайва“ в кофата за боклук в кухнята, където имаше вероятност да го види. Доброволно бях измъкнала изнемощялото си тяло от леглото, водена от чувство, което беше по-силно от глада – отмъщението.
Текстовите съобщения, които открих в телефона си, ми дадоха достатъчно енергия. Бяха от вечерта на бала с маски, същата

вечер, когато не исках да взема телефона си от страх да не започна да умолявам Анджело за прошка и да изляза глупачка.

Анджело: Случайно да имаш обяснение за целувката?
Анджело: Пътувам към вас.
Анджело: Баща ти току-що ми каза, че повече няма да мога да идвам тук, защото скоро си щяла да се сгодяваш.
Анджело: СГОДЕНА.
Анджело: И то не за мен.
Анджело: Знаеш ли какво? Майната ти, Франческа.
Анджело: ЗАЩО?
Анджело: Защото изчаках една година ли? Баща ти ме помоли да постъпя така. Всяка седмица идвах да го помоля да ни разреши да излезем на среща.
Анджело: Не е имало друга, освен тебе, богиньо.

Други съобщения нямаше.
Храненето със сигурност оставаше извън списъка ми със занимания за деня – чух госпожа Стърлинг да се оплаква по този повод по телефона на Улф, когато минах бързешком покрай нея с шифонена рокля на цветя, прилепнала към моето все по- изчезващо тяло. Стомахът ми вече се беше отказал и изобщо не къркореше. Вчера се насилих да изям няколко залъка хляб, докато Улф беше посветил вниманието си на Емили, но това изобщо не стигаше, за да се успокои свитият ми стомах. Някъде в подсъзнанието си се надявах да припадна или да причиня достатъчно беди, че да ме откарат спешно в болницата, където може би баща ми най-накрая ще сложи край на този неспирен кошмар. Уви, надеждите за чудо не само бяха опасно занимание, но и сломяващо. Колкото повече време прекарвах в тази къща, толкова повече слуховото придобиваха смисъл – съдбата на сенатор Улф Кийтън се очертаваше от великите. Щях да бъда първа дама, вероятно още преди да навърша трийсет. Тази сутрин Улф стана рано, за да стигне навреме до местното летище, и дори си направи планове да пътува до окръг Колумбия през уикенда за някакви важни срещи.
Не ме включи в плановете си и много се съмнявах, че дали ще умра, или няма, го интересуваше само във връзка с неприятното заглавие във вестниците, до което щеше да доведе събитието.
Под моя закътан от плачеща върба прозорец, вмъкнала се в сърцето на градината на имението, полагах грижи за новите си планово и зеленчуци, изненадана как са успели да оцелеят без никаква вода цели два дни. Лятото до този момент беше безмилостно горещо, август беше далеч по-изпепеляващ от

обикновено. И изобщо всичко през изминалите две седмици беше налудничаво. Времето, изглежда, си пасваше с останалата част от разнищения ми живот. Но новата ми градина беше жилава и докато стоях клекнала, за да плевя доматите, осъзнах, че и аз съм като нея.
Занесох две торби обогатител за почвата до мястото под прозореца си и затършувах из навеса в ъгъла на двора за още някакви останали семена и празни саксии. Който и да беше този, който трябваше да се грижи за градината, очевидно беше получил указания да я поддържа и да я направи приятна, но да не се престарава. Зелена беше, но някак притаено. Хем красива, хем тъжна. Не приличаше на собственика си. За разлика от него обаче, аз умирах да я обработвам, имах дарба на градинар. Преливах от желание да се грижа и да се посветя на някого или нещо, но желанието ми беше напразно.
Подредих спретнато всички материали, огледах ножиците в ръката си. Грабнах ги от навеса, на госпожа Стърлинг обясних, че ми трябват, за да отворя торбата на обогатителя, исках дребничката по-възрастна жена да се обърне с гръб към мен. Сега, когато остриетата на ножиците проблясваха на слънцето, а нищо неподозиращата госпожа Стърлинг беше в кухнята и хокаше клетия готвач, защото бил купил грешната риба за вечеря (несъмнено все още таеше надеждата да удостоя сенатор Кийтън с присъствието на масата довечера), най-накрая моята възможност се беше появила.
Промъкнах се обратно в къщата, минах през кухнята, която беше само хром и блясък. Изкачих стъпалата по две наведнъж и се вмъкнах в западното крило в спалнята на Кийтън. Веднъж бях влизала там, когато подслушвах разговора му с онази хубавица, журналистката. Бързо се вмъкнах в спалнята. Знаех, че Улф ще отсъства още поне час от вкъщи. Дори да се разхождаше насам- натам с частния си самолет, пак нямаше как да избегне натовареното движение в Чикаго.
Моята стая беше обзаведена с блясък, напомняше регентска епоха в стил Холивуд, докато стаята на Улф беше елегантна, сдържана и пестеливо мебелирана. Завеси в контрастно черно и бяло се диплеха пред широките прозорци. Горната табла на леглото беше от черна кожа, цветът на нощните шкафчета също беше черен като въглен. Стените бяха в наситено сиво – цветът на очите му, а кристалният полилей, чиито висулки се спускаха от средата на тавана, като че се покланяше на властния мъж, който обитаваше стаята.
Нямаше нито телевизор, нито скринове, нито огледала. Имаше шкафче за напитки, не че се изненадах, в крайна сметка, ако

законът на щата Илинойс го позволяваше, Улф Кийтън щеше да се ожени за пиенето.
Тръгнах с усилие към дрешника. В прилив на неочаквана енергия щраках жизнерадостно с ножиците в ръката ми, докато отварях вратите. Черните дъбови рафтове контрастираха с белия мрамор на пода. Десетки костюми бяха подредени по цвят, кройка и дизайн и висяха плътно наредени в спретнати редици, съвършено изгладени и готови да бъдат облечени.
Имаше стотици шалове, сгънати най-старателно, достатъчно обувки, за да отвори сам магазин на „Ботега Венета“*, и безчет спортни сака и палта. Знаех накъде най-напред ще се насоча. Отделението за вратовръзки съдържаше поне сто броя. Щом го открих, преспокойно започнах да кълцам скъпите вратовръзки наполовина, изпитвах странно удоволствие да гледам  как тъканта пада в краката ми като портокалови и червено-кафяви листа през есента.
[* „Ботега Венета“ е италианска компания, специализирана в търговията с луксозни стоки, известна най-вече с висококачествените си изделия от кожа.]
Клъц, клъц, клъц, клъц, клъц.
Подейства ми успокояващо. Дотам, че забравих колко съм гладна. Улф Кийтън беше изчукал жената, с която Анджело беше излязъл на среща. Не можех – и не исках – да си връщам за липсата му на дискретност, като го мамя, но щях да се постарая утре да няма какво друго да облече, освен тъпото си самодоволно изражение.
Приключих с рязането на вратовръзките и се прехвърлих на колосаните му официални ризи. И си въобразяваше, че някога ще го докосна, помислих си ядосано, докато дерях красивите, гладки платове в кремаво, лебедово бяло и бебешко синьо. Очакваше се бракът ни да бъде истински. Хубав мъж беше безспорно, но мразех живота на плейбой, който водеше, отвратителната му репутация и факта, че вече е спал с куп жени. Особено след като аз имах смущаваща липса на опит.
И под липса на опит имах предвид, че бях девствена.
Не че да си девствена беше престъпление, но на мен така ми се струваше, защото бях наясно, че Улф би използвал тази информация срещу мен, би ми натяквал колко загубена и простовата съм. В моя свят нямаше възможност да не съм девствена. Родителите ми очакваха да остана целомъдрена до сватбата си и за мен не беше проблем да изпълня желанието им, а пък и самата аз не разбирах какво ще му е хубавото да спя с човек, когото не обичам.

Реших да се занимая с въпроса с моята девственост, когато му дойде времето. Ако изобщо някога такова време се зададеше.
Така се бях потопила в задачата си – да съсипя дрехите и вратовръзките, които струваха десетки хиляди долари, – че дори не бях чула шума от обувките му и кога е влязъл в стаята. Забелязах, че си е дошъл, чак когато застана пред вратата на спалнята си и отговори на позвъняване по телефона.
— Кийтън.
Мълчание.
— Какво е направил?
Мълчание.
— Ще се постарая да не може и сантиметър да мръдне в града, без полицията да тръгне по него.
И затвори.
Мамкаму; нечуто изругах, метнах ножиците на пода и хукнах да се измъквам. Ударих се в отворено чекмедже, където държеше часовниците си, нещо падна на пода и се измъкнах от дрешника, отворих двойните врати на спалнята му точно когато той влизаше, все още намръщен от разговора по телефона.
Виждах го за пръв път от сватбата вчера. Първо изчезна с Емили, върна се след двайсет минути, за да ме информира, че си тръгваме. Пътуването до къщата му премина в мълчание.
Открито си разменях съобщения на телефона с братовчедка си Андреа, за него това изобщо май не представляваше проблем. Пристигнахме у дома (това не е твоят дом, Франки) и се оттеглих направо в моята стая, тръшнах здраво вратата и за по- сигурно я заключих. Нямаше да му направя удоволствието да го попитам за Емили. Дори се държах така, сякаш изобщо не ме интересува. Ама изобщо.
Сега стоеше пред мен и осъзнах, че реакцията ми към свалката с Емили е била без значение и не ми е спечелила никакви точки в битката ни. Той наистина държеше всички карти в ръцете си. Инстинктивно отстъпих, преглътнах с мъка.
Властните му студени очи пробягаха по тялото ми, сякаш съм гола и му се предлагам охотно, устните му все така бяха стиснати в права линия. Днес носеше по-обикновени сиви панталони, не беше със спортно сако, само по риза, чийто ръкави беше навил до лактите.
— Липсвах ли ти? – равно попита и профуча покрай мен, влезе в стаята. Изсмях се треперливо от ужас, когато осъзнах, че може да е забелязал счупеното стъкло на снимката, поставена по лице, която блъснах, докато бягах, и съсипаните дрехи, които лежаха в дрешника му. В мига, в който ми обърна гръб, се заизнизвах на пръсти от стаята му.

— Хич не си го и помисляй – предупреди ме той, без да се обръща. Сипа си щедро питие от бара до прозореца с изглед към главната улица. – Скоч?
— Не каза ли, че не може да пия – пошегувах се аз, изненадана от сарказма, който без никакви задръжки прозвуча в гласа ми. Къщата ме променяше. Ставах по-безчувствена вътрешно и външно. Нежната ми кожа прилепваше към твърдите кости, поведението ми от ведро се превръщаше в цинично, а сърцето ми се обвиваше в лед.
— Не можеш извън къщата. Предстои ти да станеш съпруга на сенатор, а и още не си навършила двайсет и една. Имаш ли представа колко много може да ми навреди това?
— Честно ли е да можеш да се ожениш на осемнайсет, но да не можеш да пиеш до двайсет и една? Единият избор е доста по- сериозен в житейски смисъл от другия – избърборих притеснено. Стоях като пуснала корени и наблюдавах широкия му гръб. Редовно спортуваше и си личеше. Чувах личният му треньор да пее песни от осемдесетте, когато влизаше във фоайето всяка сутрин в пет. Улф се упражняваше в мазето по  един час всеки ден, а когато времето позволяваше, излизаше да потича преди вечеря.
Извърна се към мен, държеше две чаши скоч на едната си длан. Подаде ми чаша. Все едно не забелязах предложението му за примирие, скръстила ръце.
— Ти да не би да си дошла да обсъдим възрастта, след която се разрешава пиенето на алкохол, Нем?
Хайде пак с това глупаво име като за домашен любимец. В това, че ме наричаше Немезида, имаше ирония. И при него като при Нарцис суетата беше огромна, нито не би ми харесало повече от това да го душа, докато не премине във вечния си сън.
— Защо не? – продължих разговора в опит да го разсея от дрешника и планината съсипани вратовръзки и дрехи в средата.
– Ти можеш да се справяш с подобни проблеми, нали?
— Искаш да променя закона така, че да можеш законно да пиеш пред хората ли?
— След вчера, мисля, че си спечелих правото на сериозно питие, щом си наблизо.
Някаква искра премина в погледа му, потуши я. Следа от удоволствие, въпреки че не успях да разбера какво. Тръшна чашата, която беше налял за мен на бара зад себе си, облегна се на него и ме огледа. Въртеше кехлибарената течност в чашата си. Скръсти глезени.
— Остана ли доволна? – дрезгаво попита.
— От кое?

— Огромния ми дрешник.
Усетих как се изчервявам и намразих тялото си заради това предателство. Вчера Улф беше спал с друга, за бога. И се беше забавлявал, докато ми натриваше носа с поведението си. Трябваше да му се разкрещя, да го ударя, да мятам каквото ми попадне под ръка по него. Но бях изтощена физически от гладуването и психически от справянето с новината за годежа ни. Нямах никакви сили за истерична сцена, колкото и примамлива да ми се струваше идеята.
Свих рамене.
— Виждала съм по-добри, по-големи и по-елегантни дрешници в живота си.
— Радвам се, че не си впечатлена от него, понеже няма да се пренесеш в тази стая след сватбата – без капка емоция ме уведоми той.
— Предполагам обаче, че очакваш да ти топля леглото, когато си в настроение за малко домашно блаженство? – почесах замислено брадичката си и му отвърнах със същото ехидно безочие, с което се отнасяше към мен. Порадвах се за миг на победата си, после очите му огледаха пръстите ми и откриха, че годежният ми пръстен не е на мястото си.
— Връщам си обратно думите. Признавам, че имаш характер. Само че не се съмнявай в способността ми да го прекърша като нищо – усмихна се надменно. – Независимо от това е налице.
— Майчице мила, ами благодаря за признанието. Както знаеш, за мен няма нищо по-ценно на света от твоето мнение за мен. Ако не се брои май пръстта под ноктите ми.
— Франческа – изрече името ми гладко, сякаш го е изричал вече милиарди пъти. Може и да го е правил. Може би съм била в плановете му още откакто се върнах в Чикаго. – Влез в дрешника ми и изчакай, докато приключа питието си. Имаме много теми за обсъждане.
— Не приемам заповеди от теб – вдигнах глава.
— Искам да ти предложа нещо. Истинска глупачка ще си, ако не приемеш. И понеже не преговарям, предложението ще бъде отправено един-единствен път.
Главата ми се замая. Дали щеше да ме пусне? Спа с друга. Видя ме почти в същото положение с мъжа, когото обичах от дете. И естествено, след като види пораженията, които натворих в дрешника му, чувствата му към мен нямаше как да не се изпарят рязко, ако изобщо беше възможно. Тръгнах към дрешника, клекнах и сграбчих ножиците като оръжие за самозащита за всеки случай. Опрях гръб до шкафчетата и се опитах да овладея дишането си.

Чух как чашата му изтрака в друга чаша, след това приближаващи се стъпки. Пулсът ми се ускори до небесата. Спря на прага и ме изгледа безизразно, челюстта му беше като от гранит, очите от стомана. Купчината под мен стигаше до средата на бедрото ми. Нямаше място за съмнения относно заниманията ми през по-голямата част от следобеда.
— Знаеш ли колко пари си прахосала? – попита той, тонът му беше сдържан и по-овладян от всякога. Дори не беше трепнал, че съм съсипала дрехите му. От тази мисъл се отчаях и се почувствах изгубена. Той се чувстваше напълно недосегаем и недостижим, самотна звезда на небето, с ярка светлина, отдалечена на цели галактики от жестоките ми ръце, които жадуваха за разплата.
— Недостатъчно, че да овъзмездят гордостта ми – щракнах във въздуха с ножиците, ноздрите ми потреперваха.
Пъхна ръце в джобовете си, облегна рамо на вратата.
— Какво те яде, Немезида? Фактът, че приятелят ти вчера беше дошъл с друга, или онази част; в която изчуках другата?
Ето че сам си призна. По някаква причина част от мен искаше да даде на сенатор Кийтън възможността да съществува повод за съмнение относно случилото се с Емили при закрити врата. Само че всичко вече беше съвсем истинско и ме засягаше. Боже, не биваше изобщо да ме засяга, но така се получи. Почувствах го като удар в стомаха. Предателството, без значение от кого, винаги потрошава нещо дълбоко в човека. След това той трябва да живее с тракащите останки в стомаха си.
Сенатор Кийтън не означаваше нищо за мен. Не. И това не беше истина.
Той олицетворяваше всичко лошо, което ми се беше случило.
— Анджело, разбира се – намусих се подозрително, стиснала пръсти около ножиците. Очите му се стрелнаха към побелелите кокалчета на ръката ми, стиснала оръжието. Подсмихна ми се, което означаваше, че може да ме обезоръжи само с едно мигване, какво оставаше да използва цялото си тяло.
— Лъжкиня – рече с равна интонация. – На всичко отгоре и калпава.
— Защо ще те ревнувам, че си бил с Емили, след като ти май не прояви ревност, когато Анджело ме беше притиснал в ъгъла? – опитах се да спра сълзите, които напираха в гърлото ми.
— Първо, защото тя беше страхотна в тази част и Анджело е истински късметлия, че се ползва от услугите и уменията на сладката й опитна уста – подразни ме той и разкопча първото копче на ризата си. Огън лумна във вените ми, от който температурата на тялото ми се повиши до по-подходящи за фурна градуси. За пръв път говореше за секс пред мен и досега

бракът ни изглеждаше повече като наказание, отколкото като действително събитие. Когато откопча и второто копче, пред погледа ми се появиха тъмните косъмчета на гърдите му.
— Второ, защото всъщност не останах щастлив от малката ти проява на привързаност. Дадох ти възможност да се сбогуваш както трябва. Което, ако се съди по начина, по който се държахте двамата, когато излязох от тоалетната, ти си приела на драго сърце. Хареса ли ти?
Примигнах, за да разплета смисъла на думите му. Той да не би да мислеше, че с Анджело…? Исусе, мислеше го. Пасивното му изражение е било просто начин да скрие първата емоция, която улових в очите му. Мислеше, че съм спала с Анджело на сватбата, и ме осъждаше за престъпление, което дори не беше проверил дали съм извършила.
Бяс се надигна във всяка клетка от недохраненото ми тяло. Когато днес влязох в тази стая, не можех да повярвам, че е възможно да го намразя още повече. Но се разгърнах и в тази посока.
И сега? Ами сега изпитвах вече истинската омраза.
Не опровергах предположенията му. Така унижението от това тайно да са ти изневерили изглеждаше една идея не така болезнено. Равновесието между греховете ни вече беше повече от равно. Изправих рамене и така признах, че неговите подозрения са верни само защото исках да го боли толкова, колкото и мен.
— О, спала съм с Анджело много пъти – излъгах. – Той е най- добрият любовник в Клуба, и разбира се, лично съм се уверила в качествата му.
Преувеличих умишлено. Може би ако си помислеше, че е допуснал глупавата грешка да се забърка с лесна жена, щеше да ме пусне.
Улф наклони глава, погледът му събличаше онова, което беше останало от увереността ми.
— Много странно. Бих могъл да се закълна, че ми каза, че само си искала да го целунеш на бала с маски и нищо повече.
Преглътнах, трябваше да мисля бързо. Можех да преброя на едната си ръка случаите, в които бях лъгала през живота си.
— Заради бележката. Просто следвах традицията. Хиляди пъти съм го целувала преди – заядох се аз. – Онази вечер беше заради съдбата.
— Съдбата те доведе при мен.
— Ти открадна съдбата ми.
— Може би, това не я прави по-малко моя. Считай, че вчера сме уредили сметките помежду си. Ще ти помогна да се отървеш от малката си заплаха. Подарък по случай годежа от твоя

благоверен, ако искаш. Занапред аз съм единствената ти възможност. Приемаш или губиш.
— Предполагам, че правилата няма да важат за теб – извих вежди и отново щракнах с ножиците. Погледна към тях с пределно отегчение.
— Много сте досетлива, госпожице Роси.
— В такъв случай, сенатор Кийтън, ще ви съобщя, че тези правила изобщо няма да бъдат спазвани. Ще спя, с когото си поискам и когато си поискам, щом и ти ще продължиш да го правиш.
Отстоявах свободата си да си лягам, с когото ми падне, а в действителност бях по-непорочна от монахиня. Той беше единственият мъж, който ме е целувал. Тук обаче не ставаше дума за правото ми да преспя с всички най-важни мъже в Чикаго, ставаше дума за принцип. За мен равенството беше важно. Може би защото за пръв път си мислех, че мога да го постигна.
— Нека да бъда ясен – влезе в дрешника и стопи разстоянието помежду ни. Не беше толкова близо, че да ме докосне, но въпреки това да съм на едно място с него, все така означаваше по гръбнака ми да пробягват тръпки от въодушевление и страх. – Не ядеш, а аз няма да отстъпя от уговорката, дори ако се наложи да закопая в земята хубавичкото ти телце, когато то най-накрая се предаде. Но мога да направя живота ти по-приятен. Имам проблем с баща ти, а не с теб, и ще постъпиш много умно, ако запазиш положението такова. И така, Немезида, кое е онова, което твоите родители не могат да ти дадат, но аз мога?
— Ти купуваш ли ме? – процедих. Сви рамене.
— Вече съм те купил. Давам ти възможност да направиш живота си по-поносим. Възползвай се.
У мен се надигна истеричен смях. Усетих здравият ми разум да се изпарява от тялото ми като пот. Този мъж ме изумяваше.
— Единственото, което си искам обратно, е моята свобода.
— Като начало ще отбележа, че при родителите ти никога не си била свободна. Не обиждай интелигентността и на двама ни с фасони. – Равният му тон изплющя по лицето ми като камшик. Отиде към стаята. Не отлепвах гърба си от чекмеджетата, бронзовите им дръжки се бяха впили в гръбнака ми.
— Мисли – рече. – Какво мога да ти дам аз, а родителите ти никога няма да ти дадат?
— Не искам никакви рокли. Не искам нова кола. Не искам нов кон – извиках и размахах отчаяно ножиците в ръката си. Татко беше казал, че които и да се ожени за мен, ще се опита да ми купи

кон, за да докаже  почтеността  си.  И  като  си  помисли  човек,  че тогава бях съсипана.
— Престани да се правиш, че те интересуват материалите неща
– сряза ме той, обърнах се и го замерих с обувка, за да спре да се приближава, той обаче през смях се наведе, за да я избегне.
— Мисли.
— Нищо не искам!
— Такъв човек няма.
— Ти какво искаш?
— Да служа на страната си. Да търся справедливост и да наказвам онези, които са заслужили да бъдат изправени пред правосъдието. Ти също. Я си помисли като как се беше явила на бала с маски.
— Колеж! – извиках. Най-накрая се предадох. – Искам да ида в колеж. Родителите ми никога няма да ми дадат да уча висше образование и да направя нещо от себе си.
Изненадах се, че Улф е уловил опази частица от секундата, в която ми се наложи да се овладея, едновременно да изпитам срам и да не издам разочарованието си, когато Бишъп ме попита за колежа. Оценките ми бяха страхотни, резултатите ми от входния изпит за колеж бяха великолепни. Но родителите ми считаха, че се пилея, вместо да се съсредоточа върху въпроса как да се  омъжа, да планирам сватба и да продължа рода Роси, като им осигуря наследници.
Спря на място.
— Имаш го.
Онемях от думите му. Мълчанието ми го подтикна отново да се заразхожда из стаята. Ухилен и трябва да призная, макар и неохотно, че беше неизменно впечатляващ по един нехаен начин,
– лицето му представляваше съвкупност от остри ръбове като на фигура оригами най-вече, когато устните му бяха извити в усмивка като на Адонис. Почудих се как ли изглежда, когато се усмихва широко и истински. Надявах се да не съм наблизо, за да го видя.
— Баща ти изрично ме помоли да не те пращам в колеж, когато се оженим, за да поддържа своето положение в Клуба по отношение на жените, но баща ти може да си го начука! – Думите му се врязваха в мене като ножове. Начинът, по които се изразяваше сега, беше съвсем различен от начина, но който се изразяваше в обществото на други хора. Все едно беше друг човек, с друг речник. Не можех и да си представя да пусне майнабомбата на друго място, освен тук. – Можеш да учиш в колеж. Можеш да яздиш, да се виждаш с приятелите си и да пазаруваш като побесняла в Париж. Да пукна, ако ме интересува.

Можеш да живееш живота си отделно от моя, да изпълняваш своята част и след достатъчен брой години дискретно да си намериш любовник.
Кой беше тоя тип и как така беше станал студен като буца лед? През всичките си години на Земята и с всичкото време, прекарано е безмилостните мъже от Клуба, за пръв път срещах човек, изпълнен с такова безочие. Дори най-ужасните хора търсеха любов, вярност и брак. Дори те искаха деца.
— И какво трябва да ти дам в замяна? – вдигнах брадичка, свила yci пи.
— Яж – отсече той.
Мога да ям, помислих си унило.
— Изпълнявай ролята на прилежна съпруга.
Направи още една стъпка. Инстинктивно се прилепих към чекмеджетата, но нямаше къде да избягам, пито къде да отида. Две стъпки му трябваха и щеше да се е прилепил към мен, както беше направил Анджело снощи, и щеше да ми се наложи да усещам ада на тялото му и студенината на очи те му.
Вдигна върховете на една от съсипаните вратовръзки с цвят на кестен, съкрати разстоянието помежду ни с една-единствена, целеустремена стъпка.
— Възнамерявах да пътувам до окръг Колумбия, но предвид най-различните проблеми, които завихри баща ти, реших да остана тук. Това означава, че в петък ще имаме гости от окръг Колумбия. Ще се облечеш безукорно, ще превърнеш разните там легенди за годежа ни в прилична и смислена версия и ще ги забавляваш по безукорен начин така, както си възпитана да го правиш. След вечеря ще им посвириш на пианото, а след това ще се оттеглиш в западното крило с мен, тъй като те ще прекарат вечерта в източното.
— В твоето легло ли ще спя? – изсмях се. Ама не беше ли удобно?
— Ще спиш в съседната стая.
Тялото му вече беше съвсем близо до моето и се допираше до мен, без да ме докосва истински. От него се излъчваше топлина, която извивките ми пиеха жадно, и въпреки че го ненавиждах, не исках да се отдалечава от мен.
Понечих да отговоря, но не успях да изрека и дума. Исках да откажа, но също така знаех, че ако се съглася на предложената от него сделка, получавах възможност да водя достоен живот. Не можех обаче да се предам драговолно и безусловно. Не така бързо. Изложил беше правилата си, очакванията си и цената за сбърканата си представа за моята свобода. В момента

преговаряхме и за мен беше от жизненоважно значение да включа една или две свои клаузи.
— При едно условие – казах.
Изви въпросително вежда, върхът на вратовръзката в ръката му се плъзгаше към врата ми. Вдигнах ножиците като рефлекс, готова бях да ги забия в черното му сърце, ако ме докоснеше по неподходящ начин. Той обаче не само не се отдръпна, ами ме и възнагради с усмивка, която ме озадачи. Имаше трапчинки. Две. Дясната беше по-дълбока от лявата. Вратовръзката галеше задната част на рамото ми и допирът й накара зърната на гърдите ми да се присвият, благодарих на Бог, че подплънките на сутиена ми го прикриха. Присвих се вътрешно, стомахът ми се преобърна. В мен се разля болка, сладка и лепкава.
— Говори сега или навеки замълчи*, Немезида. – Устните му се движеха ефирно толкова близо до моите за част от секундата и нямаше да възразя, ако ме целунеше.
[* Израз, който се произнася от свещеника по време на сватбената церемония в някои форми на християнството.]
Исусе. Какво му ставаше на тялото ми? Ненавиждах тоя човек.
Но и копнеех за него. Неистово. Вдигнах очи, стиснах челюст.
— Без да ме правиш на идиотка. Щом от мен се очаква да съм вярна, тогава ти също ще се държиш подобаващо.
Махна връзката от рамото ми, пъхна я във вдлъбнатината между гърдите ми, после я плъзна към врата ми. Потреперих, с мъка удържах очите си отворени. Разтопих се, бельото ми овлажня. Очите му бяха безизразни и сериозни, когато попита:
— Това ли ти е условието?
— И бележките – добавих след кратък размисъл. – Знаеш за тях, защото съсипа целувката ми с Анджело. Да не си ми чел повече бележките! Дървеното сандъче е мое и аз трябва да го отворя, да ги прочета и да видя какво крие, когато съм готова.
Видът му издаваше огромно задоволство, нямаше как да разбера дали е бърникал по кутията, или не е. А вече бях разбрала, че бъдещият ми съпруг никога нямаше да сподели някаква информация с мен доброволно.
Бъдещият ми съпруг. Ето че се превръщаше в истина.
— Приемам много сериозно устните договорки – прокара вратовръзката по страната на лицето ми, без усмивката му да трепне.
— Аз също – поех въздух, усетих как ръката му отваря пръстите ми. Ножиците паднаха на пода, той стисна дланта ми в своята, така разбираше той ръкостискането.

Сърцата ни биеха заедно по напълно различен начин от начина, по който биеше сърцето ми заедно с това на Анджело, когато вчера се бяхме прилепили един към друг в нишата, като две объркани хлапета, отдадени на изтормозен опит да се целунат за пръв път. Усещах опасност и хищническо присъствие. Същевременно беше и някак възпламеняващо. Сякаш той може да ме разкъса независимо с колко ножици съм се въоръжила. Насила извиках в ума си мисълта, че вчера е спал с Емили, а беше сгоден за мен. Не биваше да забравям жестоките му думи, когато реши, че съм спала с Анджело вечерта, в която обявих годежа си и показах пръстена си на висшето общество в Чикаго.
Той не беше мой приятел. Беше моето чудовище.
Улф вдигна преплетени те ни ръце на нивото на брадичката ми. Наблюдавах замаяна как голямата му тъмна ръка обгръщаше моята, която беше малка и с цвят на слонова кост. Ситни черни косъмчета се виждаха по пръстите му над всяко от кокалчетата. Ръцете му бяха покрити с жили, имаха тен и бяха яки. Но по някакъв начин това, че той беше много по-едър и силен от мен, не правеше така, че да изглеждаме нелепо един до друг.
Сърцето ми заби в гърдите, когато сенатор Кийтън сведе глава и устните му докоснаха ухото ми.
— Сега разчисти тоя безпорядък, който си натворила. До довечера ще имаш лаптоп, свързан с интернет, и брошура за Северозападния университет. Довечера ще си изядеш онова, което ти се поднесе на вечеря, и след това ще хапнеш леко преди сън. Утре сутрин след закуска ще се упражняваш на рояла и ще си купиш рокля, от която на нашите гости да им излезе пяна на устата. Ясен ли съм?
Пределно ясен. Но избрах да го бутна, да премигна и да му отговоря с една от подигравателните усмивки, които толкова обичаше. В положението, в което и двамата се намирахме волю- неволю, аз бях в лишената от сила позиция, затова сарказмът ми идваше отвътре, открих, че го имам в изобилие.
Минах покрай него и излязох, оставих го в дрешника.
— За човек, който не преговаря, току-що води доста сериозни преговори.
Изсмя се зад мен, поклащайки глава.
— Свършено е с теб, Немезида.