Крадецът на целувки

18

Улф

Преживях няколко дни на истинско, чисто страдание.
От онзи тип, който трябва да бутилираме, надпишем и да използваме върху осъдените за насилие над деца.
Три дни се крих, вдигах телефона да позвъня на Артър. Сега беше трудно да се свържеш с него. Палачинката се беше обърнала. Единственият човек, с когото исках да говоря – жена ми, – живееше скрита във владенията на Артър, а мястото беше укрепено и пазено по-добре от Бъкингамския дворец.
Ходех до дома на родителите на жена ми всеки божи ден, точно в шест, преди да се кача на самолета, след това отново в осем вечерта, само и само за да говоря с нея.
Неизменно някой от биячите на Роси ме спираше, а тия мъжаги бяха по-яки и по-тъпи от средностатистическите наши хора, не отстъпваха, дори когато собствената ми охрана опъваше демонстративно мускули.
Неуместно беше да й звъня или да й пращам съобщение. Най- вече, след като Стърлинг беше признала, че е изпяла всичко за случилото се между двете семейства. Франческа явно беше останала с впечатлението, че първоначално планът ми е бил да я заключа в тъмна кула, да убия баща й и да взема всичко, което той или жена му притежават. Ясно ми беше, че с едно гифче
„Съжалявам“ нямаше да оправя работата. Разговорът беше толкова важен, че можеше да се случи само очи в очи. Имах много да й казвам. И много от това, което исках да й кажа, бях научил в дните след заминаването й.
Бях влюбен в нея.
Бях ужасно влюбен в нея.
Бях безмилостно, трагично луднал по хлапачка с големи сини очи, която обича да си бъбри със зеленчуци.
Имах нужда да й кажа, че и аз искам това бебе толкова, колкото и тя го иска. Защото искам всичко, което тя може да ми даде, затова го исках. Дори онова, което не можеше да ми даде, и него исках. Не непременно, за да го притежавам, а за да му се възхищавам.
Истината, че съм влюбен в жена си, не ме споходи в приказно красив, достоен за филм на „Холмарк“ момент. Завладя ме през седмицата, в която бяхме разделени. При всеки опит да се свържа с нея осъзнавах колко ми е важно да я виждам.
Всеки път, когато ме отрязваха, поглеждах към прозореца на стаята й и горях от желание да я видя от плът и кръв зад бялата дантела на завесата. Не се появяваше.

По тази именно причина избягвах връзките. Цялото това бъхтене заради тръпката? Не беше за мен. Само че се бъхтех. Ритах какво ли не. Трошах какво ли не. Репетирах думите и речите, които щях да произнеса. Избягвах костюмарите, които звъняха ли, звъняха и все ми обясняваха как трябвало да направя изявление относно настоящото ми семейно положение.
Този проблем си беше мой. Това беше моят живот. Моята жена си беше моя.
Всички други и всичко друго ми беше безразлично. Дори страната ми.
Седмица след удоволствието, наричано „разбиване на сърцето“, реших да наруша правилата и да пришпоря съдбата. Жена ми щеше да ме намрази за това, но честно казано, тя имаше основания да ме заплюе в лицето и без планираната каскада.
На седмия ден от раздялата завлякох Феликс Уайт в цялата му прелест, препотил се и с лъщяща физиономия, до дома на Артър със заповед за обиск.
Какво липсваше ли? Проклетата ми жена.
Уайт нямаше други основания за истинска заповед за обиск, освен нежеланието да му изкарам кирливите ризи. Като верен двоен агент изпрати съобщение на Артър часове по-рано, за да може гангстерът да се завлече у дома и да си е вкъщи, когато пристигна.
Та това беше развоят на събитията, довели дотам, че да тропам по вратата на Франческа с шефа на Чикагската полиция, заповед за обиск и двама полицаи.
А ми разправят, че романтиката се била споминала.
Когато Роси отвори вратата, челото му беше така набръчкано, че приличаше на булдог. Мушна глава през отвора на вратата и очите му станаха на цепки от присвиването.
— Сенаторе, на какво дължа удоволствието?
Изобщо не отчете Уайт, защото знаеше дяволски добре по каква причина последният играе срещу него.
— Хич не е време за игрички усмихнах му се бодро аз. – Освен ако не държиш да изгубиш. Пусни ме в къщата и ми я изпрати. По един или друг начин, още тази вечер ще я видя.
— Съмнявам се. Трудно ще стане, след като се развя публично с оная руска проститутка пред целия град, докато бременната ти жена си седеше у дома.
— Не знаех. – Озадачих се от къде на къде взех пък изведнъж да му се обяснявам. Ако Артър Роси ставаше за моралната полиция, Майкъл Мур* беше истински гуру в здравословния начин на живот. – Все пак се опитвам да се свържа с нея седем дни, най-

добронамерено те моля да отвориш, преди да съм направил нещо, за което ще съжаляваш.
[* Майкъл Мур е американски продуцент и режисьор на документални филми с остра обществена позиция. Носител на
„Оскар“, „Сезар“, „Златна палма“ и други награди.]
— Изключено. Особено след като и бременната ти съпруга е замесена – Артър нахално и предизвикателно ми се усмихна.
Уайт се прокашля до мен.
— Господин Роси, ако не ни пуснете да влезем, ще ви арестувам.
Имам съдебна заповед да претърся къщата ви.
Явно поне един човек от застаналите на прага беше твърдо убеден, че ще хвърля тъста си на вълците.
Артър бавно отвори вратата и влязохме. Уайт остана зад мен, влачеше крака като хлапак, който се чуди как да помоли момиче за първа среща. Човекът притежаваше обаянието на кутия газирана вода.
— Д-да почакам ли? – запелтечи той. Махнах с ръка към него.
— Върви да се правиш на добър в онова, което правиш.
— Сигурен ли си? – Избърса потта от челото си, синята вена на врата му все още пулсираше.
— Пилееш ценното ми време и остатъците от търпението ми.
Махай се.
Обърнал ми гръб, Артър ме поведе към кабинета си. Последния път, когато бях тук, поисках ръката на дъщеря му. Спомените нахлуха в мен, докато вървях по стълбите. На площадката беше една от първите ни закачки. Горе на стълбите си припомних как улових деликатната й китка и как я задърпах със сила, защото мислех, че ми е изневерила.
Тъпанар шибан. Наричаш Уайт и Бишъп идиоти, а ти се доказа като пълен нещастник на няколко пъти в краткия ви брак.
Знаех, че Франческа е някъде из къщата, копнеех да видя усмивката на розовите й устни и да чуя гърления й смях, който не съответстваше на нежността й.
— Би ли ми казал по каква причина отиваме в кабинета ти вместо в старата стая на жена ми – попитах, когато устата ми успя да се раздвижи след спомените за жена ми.
— Въпреки различията ни дъщеря ми държи на моето одобрение и ако го получиш, шансовете ти, когато говориш с нея, ще се увеличат. И така, сенатор Кийтън, и двамата знаем, че играта между нас е започнала много, много отдавна.
Спря на вратата на кабинета си и с жест ме покани вътре. Двама от биячите му стояха от двете страни на вратата.

— Разкарай ги – не свалях поглед от него. Без да отмества поглед от мен, щракна към двамата и ги накара да слязат по стълбите.
Влязохме и той затвори вратата наполовина, явно не вярваше, че няма да го удуша с голи ръце. Разбирах го идеално. Дори на мен ми беше трудно да предвидя как ще реагирам, зависеше от изхода от посещението ми.
Артър Роси се облегна на бюрото си, аз се настаних на дивана пред него, разперих ръце над облегалката и се разположих свойски. Бях убеден както че днес любовта към жена ми ще бъде подложена на изпитание, така и че ще премина шибаното изпитание с грандиозен успех.


Франческа

Все едно бях муха, привлечена от пламъка, краката сами ме поведоха от стаята към коридора в момента, в който чух дълбокия дрезгав тенор на съпруга си. Гласът му беше поема, а аз попивах всяка дума от нея, като че животът ми зависеше от това.
Видях гърба му, широките му рамене и ушит по поръчка костюм, докато вървеше по коридора, баща ми го отведе в кабинета   си.   Преброих   едно,   две,   три,    четири,    пет,   осем… десет секунди преди да се промъкна на пръсти до кабинета. Седмици наред наблюдавах как госпожа Стърлинг подслушва и усвоих от нея някой и друг безценен трик. Бях боса, прилепих се до стената, притаих дъх.
Баща ми запали цигара. Усетих уханието на изгорели листа и тютюн, повдигна ми се. Боже, прилошаваше ми от дъха на всеки, застанал срещу мен. Надзърнах в стаята, полагах всички усилия да овладея гаденето. Баща ми се облягаше на бюрото си, съпругът ми седеше на дивана, тапициран в червено кадифе, срещу него, изглеждаше спокоен и безгрижен както винаги.
Съпругът ми – стомана и метал. Възхитителен и недосегаем.
Със сърце от камък. Какво ли не бях направила, за да го смекча!
— Предполагам, че си въобразяваш, че можеш да влезеш в стаята й и да поискаш да се върне. Пак използва Уайт и Бишъп, за да ме заплашваш – баща ми изпусна дима от пурата, кръстосал крака в глезените. Още не беше показал, че знае за съществуването ми, след като се върнах у дома, което не му попречи да изнудва съпруга ми. С всяка фибра на тялото си исках да се втурна през вратата и веднага да уредя този въпрос. Но бях

прекалено унижена и засегната, за да рискувам ново отхвърляне. Може би Улф беше дошъл, за да се освободи от мен, аз бях приключила с молбите от моя страна.
— Как е тя? – Улф се направи, че не чува казаното от баща ми.
— Не иска да те вижда – отряза го той и издуха нова струя дим във въздуха, без да отговори на Улф.
— Заведе ли я на лекар?
— Не е напускала къщата.
— И какво, по дяволите, чакаш? – сряза го Улф.
— Доколкото си спомням, Франческа е достатъчно голяма, за да забременее. Следователно е достатъчно голяма да си уговори час с гинеколог. Да не споменаваме, че ако някой трябва да й помага, това трябва да е мъжът, отговорен за окаяното й положение.
Окаяно положение, така ли? Сякаш огън изригна от мен.
В този момент осъзнах, че баща ми е напълно непоправим. Все едно му беше какво става и с мен, и с бебето. Единственото, което го интересуваше – както винаги, – беше Клубът. Обичаше ме и ме обожаваше, когато бях неговата кукличка. При първия знак за неподчинение ме зачеркна и отхвърли всяка отговорност към мен. Продаде ме. След това престана да се интересува как съм и какво ми е, щом вече не можеше да ме омъжи в друго силно италианско семейство. Улф обаче мина през огън и вода заради мен. Дори когато се карахме като куче и котка. Дори когато си мислеше, че съм спала с Анджело и ме видя да се целувам с него, дори след като постоянно и непрекъснато му се противопоставях. Никога не изрече думата „развод“. Провалът не беше вариант за него.
Съпругът ми ми беше показал по-голяма подкрепа, отколкото баща ми.
— Чудесно заключение – Улф стана. – Веднага ще я заведа на лекар.
— Нищо подобно няма да правиш. Всъщност тая вечер изобщо няма да я видиш – грубо го прекъсна баща ми.
Улф тръгна към него невъзмутимо, спря на няколко стъпки и се извиси над баща ми.
— Това нейна молба ли е, или твоя?
— Нейно изискване. Защо си мислиш, че все още нямаш никакви новини от дъщеря ми? – Баща ми постави пурата в пепелника и издуха струята дим в лицето на Улф, докато говореше. – Тя помоли да те унижа подобаващо.
— Чакай, сам ще позная: бъкаш от идеи.
— Точно така. – Баща ми се отблъсна от бюрото и застана лице в лице на едно ниво с Улф. Искаше ми се да видя лицето на съпруга си в този момент. Баща ми го лъжеше, а той беше

прекалено умен, за да не го прозре. Но пък любовта е като наркотик. Човек не мисли трезво, когато е под нейно влияние.
— Ще ги позволя да видиш Франческа, ако изпълниш изискването.
— Иначе?
— Уайт може да дойде и лично да ме арестува още днес, а ти да нахълташ в спалнята на Франческа с полиция. Сигурен съм, че тя ще ти е страшно благодарна. Особено в сегашното й състояние.
Улф замълча за миг.
— Ти даваш ли си сметка, че й липсваш? – попита той баща ми.
Сърцето ми се сви от болка. Божичко, Улф.
— А ти осъзнаваш ли, че съм делови мъж? – грубо отвърна на въпроса му с въпрос баща ми. – Тя е преоценена стока. Всички си имаме етикет с цена и срок на годност, Фабио Нучи – изсмя се в лицето на мъжа ми. – Родил съм се на улицата и са ме оставили пред вратата на една църква, едва съм оцелял. Майка ми била проститутка, а баща ми? Никой не го знае кой е и какъв е.  Всичко, което имам, всеки квадратен метър в тази къща, всяка мебел, всяка шибана вещ съм заработил сам. Франческа имаше една задача: да се подчинява. Не се справи.
— Защото аз направих така, че да се провали – повиши глас на баща ми Улф.
— Може и така да е, но в момента единствената стойност; която има тя за мен, е на пешка, с която играя срещу теб. Виж сега, един-единствен път съм подценил някого в живота си. Когато взех глупавото решение да те оставя жив.
Нещо падна между тях и тупна глухо в тишината на стаята. Исусе. Призна си. Баща ми съжаляваше, че не е убил съпруга ми.
— И защо не го направи? – изсъска Улф. – Защо ме остави жив?
— Беше изплашен, Нучи, но показа характер. Не ревна. Не напълни гащите. Дори се опита да отмъкнеш оръжието на един от хората ми. Напомни ми за мен самия като малък, когато тичах бос по улиците, крадях храна, пребърквах джобовете и работех, за да се издигна. Вървях право към целта и създавах връзки с Клуба. Знаех, че имаш възможност да оцелееш в тази част на квартала. Нещо повече, знаех, че си дивак. Улф Кийтън изпълнява закона, но хайде да сме честни, Фабио Нучи си е в теб и действа око за око.
— Никога няма да съм твой съюзник.
— Прекрасно. Като враг си невероятен.
— Какво искаш да направя, не ме мотай – сряза го грубо Улф. Баща ми се облегна, изцъка и потупа с юмрук устата си.

— Ако наистина обичаш дъщеря ми, сенатор Кийтън, ако искрено те е грижа за нея, ще се разделиш за пръв път с нещо, на което много държиш.
— Какво? – представих си как Улф е стиснал гневно челюсти.
— Умолявай за нея, синко. На колене — татко вирна брадичка, някак успяваше да гледа високомерно Улф, въпреки че съпругът ми беше няколко сантиметра по-висок. – Моли ме така, както ме накара да моля за нея, когато дойде да ми я отнемеш.
Татко е молил за мен?
— Никога никого не моля — заяви Улф и знаех, че вярваше във всяка дума. Баща ми трябваше да помисли по-добре, преди да го предложи. Умишлено подведе Улф и обрече брака ми с молбата си. Улф никога пред никого не се кланяше, пред баща ми още по- малко. Тъкмо щях да нахълтам през вратата и да уредя въпроса, когато чух татко да говори.
— Следователно не обичате дъщеря ми, сенатор Кийтън. Чисто и просто държиш да си върнеш нещо, което имаш за твое. Защото, доколкото си спомням, тя доста умолява и се унижава, когато я отведе в дома си като затворничка.
Прехапах устни, облегнах чело на рамката на вратата. Заболя ме от страданието на Улф, но онова, от което най-много болеше, е, че разбирах защо не може да моли за мен. Защо не можеше да моли човека, съсипал живота му. Не ставаше дума за гордостта или достойнството му. Ставаше дума за неговата етика и всичко, което отстояваше. За семейството му.
Баща ми веднъж го беше лишил от гордостта му пред неговия брат. Нямаше да го направи отново.
— Не го правиш заради нея, правиш го заради себе си – нападателно рече Улф с глас, в който звучеше решимост. Баща ми се хвана за бюрото зад себе си, вперил поглед в тавана и потънал в размисли за чутото.
— Защо правя каквото правя, не те засяга. Ако я искаш, нищо няма да те спре, най-малкото подът.
Очите ми отново запариха. Баща ми го унижаваше, а аз колкото и да исках да вляза и да ги накарам да спрат, не можех. Причината беше, че баща ми не грешеше за едно – Улф винаги беше на силната позиция във връзката ни, ако не можеше дори веднъж да отстъпи, тогава беше ли нашето истински брак, или отношенията ни бяха като между пленница и господар, подсладени от страстта?
За моя огромна изненада видях как бавно Улф започна да се спуска на колене. Дъхът ми секна, вече не сдържах сълзите си от сцената, която се разиграваше пред мен. Съпругът ми, гордият, неотстъпващият пред никого и пред нищо арогантен кучи син

коленичеше и умоляваше за мен. Нещо повече, не изгуби нищо от превъзходството, с което беше влязъл в тази стая. Вдигна лице и така успях да го видя ясно от мястото, на което стоях. Беше олицетворение на високомерието, царствените му черти бяха ясно изсечени и открити. Очите му излъчваха целеустременост, веждите му се извиваха подигравателно, цялото му излъчване беше безупречно. Ако се съдеше само по лицата, не можеше да се каже кой пред кого е коленичил.
— Артър – гласът му прогърмя в стаята, – умолявам те, позволи ми да говоря с дъщеря ти. Съпругата ми е и винаги ще бъде най- важното нещо в живота ми.
Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите при тези думи и аз потреперих, усетих как отвътре ме сгрява топлината от хиляда слънца.
— Никога няма да я направиш щастлива, докато държиш като дамоклев меч над нейната глава моите грехове – предупреди  го. Съпругът ми все още беше на колене, а аз не успявах да спра вече сълзите си. Рукнаха по лицето ми и изплаках. Закрих уста с ръка, изплашена, че могат да ме чуят.
Улф се усмихваше ехидно, погледът му си оставаше все така решителен.
— Нямам намерение да коленича друг път, Артър.
— Това означава ли, че ще спреш да се бъркаш в делата ми?
— Това означава, че ще положа усилия да се държа добре с нея.
— Ами Уайт и Бишъп? – попита баща ми.
— Ще направя каквото сметна за уместно по отношение на тях.
— Мога да я отвед…
— Не, не можеш — прекъсна го остро Улф. – Единственият човек, който може да отведе Франческа от мен, е самата Франческа. Неин е изборът с кого да бъде, не мой. Със сигурност не е и твой. Уби брат ми, родителите ми. Съпругата ми е човекът, при който тегля чертата. Не можеш да я отведеш. Направиш ли го, ще стоваря ада отгоре ти.
Затворих очи, усещах как тялото ми се олюлява. Не бях яла цял ден, а от мириса на пурата още повече ми се гадеше.
— Иди при нея – рече баща ми сломено. Съпругът ми се изправи.
И тогава за втори път в живота си припаднах.