Крадецът на целувки

8

Улф

Денят, в който се взриви лабораторията за метамфетамини в имота на Артър, а заедно с лабораторията и коката там, си беше вторник като вторник. Святото дело се извърши с посредници,  а и за моите дела се взеха мерки.

Следващите четири дни посветих на това да извивам ръцете на Уайт и Бишъп, докато двамата не се огънаха и не се съгласиха да пратят още петстотин ченгета в определено време да защитават улиците на Чикаго от бъркотията, която бях създал. Разходите щяха стигнат до небесата, но щатът Илинойс нямаше да се изръси да ги покрива. Парите вече си кротуваха в джобовете на Уайг и Бишъп.
Парите, дадени от бъдещия ми тъст.
Който впрочем подхвана нова песен, вече не придумваше дъщеря си да стопи ледовете с мен, наумил си беше да ми го върне, като изсипе тонове боклук по парковете из Чикаго. Повече от това не можеше да направи предвид всичко, с което разполагах срещу него. Човекът с козовете бях аз. Да пипнеше само нещо мое – и драскотина по колата ми да се появеше, – сметката щеше да му излезе солена и щеше излишно да си навлече вниманието на ФБР.
Разчистих боклука с помощта на доброволци и го изхвърлих в градината му. И се почна с обажданията. Десетки. Държеше се като загоряла, пияна бивша приятелка в Деня на свети Валентин. Не вдигах. Аз бях сенатор. Той беше известен гангстер. Може и да се женех за дъщеря му, но хич и не мислех да слушам каквото там беше намислил да ми се обяснява. Работата ми беше да разчистя улиците, които беше замърсил с наркотици, оръжия и кръв.
Поставих си за цел да съм у дома възможно най-малко, което лесно ми се удаваше с честите ми пътувания до Спрингфийлд и окръг Колумбия.
Франческа все още упорстваше да вечеря в стаята си (не че ме интересуваше). Изпълняваше обаче задълженията си около сватбата, пробва торти, рокли, занимаваше се с всичките глупости  около  планирането  на  тържеството,  които   й стоварих (не че бих възразил, ако се появеше омотана с проклета прекомерно голяма покривка). Безразлични ми бяха и трепетите на годеницата ми. Ако питаха мен – като изключим допълнението в договора да не си ляга с други хора, докато топките ми не окапят, – тя спокойно можеше да си живее в своята част от къщата, или още по-добре в другия край на града, до последния си дъх.
На петия ден, след вечеря, се зарових в документацията в кабинета си, когато Стърлинг ме извика в кухнята. Отдавна минаваше единайсет, а на Стърлинг й беше пределно ясно, че не бива да ме прекъсва, затова реших, че щом го прави, тогава въпросът е изключително важен.

Последното, което ми трябваше, е да слушам как Немезида била намислила да бяга. Изглежда, Франческа най-сетне беше проумяла, че от уговорката ни няма спасение.
Слязох по стълбите. Стигнах до площадката и долових идващото от кухнята ухание на захар, печен блат за торта и шоколад. Сладко, лепкаво и носталгично, вряза се в тялото ми като нож. Спрях на прага и огледах дребничката, свирепа Стърлинг как сервира обикновена шоколадова торта с четирийсет и шест свещи на дългата маса в трапезарията. Ръцете й трепереха. Избърса ги в изцапаната престилка, когато влязох, избягваше погледа ми.
И двамата знаехме причината.
— Рожденият ден на Ромео – измърмори тя почти нечуто, заситнила към мивката, за да измие ръцете си.
Влязох бавно, примъкнах стол и потънах в него, гледах тортата, сякаш е мой враг. Не бях особено сантиментален и никакъв ме нямаше в помненето на датите, пък и всички от семейството ми бяха мъртви. Датите, на които си бяха отишли обаче, помнех.
Освен това помнех и причината за тяхната смърт.
Стърлинг ми подаде чиния, върху която беше сложила парче, достатъчно да задръсти тоалетна. Почувствах се раздвоен между това да й благодаря за уважението към човека, когото най-много обичах, и да й се разкрещя, защото в сърцето ми зееше празнина колкото юмрука на Артър Роси. Задоволих се да си натъпча  устата с торта, без да усетя вкуса й. Не си падах по прекаляването със сладкиши, но ми се струваше жестоко да не хапна изобщо от тортата след целия труд, който беше вложила.
— Ако беше жив, щеше да се гордее с теб. – Седна на мястото срещу мен, ръцете й обгръщаха чаша билков чай, от който се издигаше пара. Седях с гръб към кухненската врата. Тя беше с лице към нея и към мен. Забих вилица в тортата, слоевете шоколад и захар се разгърнаха като човешки черва, с всяко движение забивах по-дълбоко.
— Улф, погледни ме.
Вдигнах бавно поглед към лицето й, успокоих я с очи поради причина, която и за мен самия оставаше загадка. Не ми беше в природата да съм мил и сърдечен. Но беше невъзможно да не проявя някакво чувство, което да не е омраза. Очите й, небесносини, изпъстрени с петънца, се разшириха. Опитваше се да ми каже нещо.
— Бъди нежен с нея, Улф.
— Така ще й дам фалшива надежда, че онова, което имаме, е истинско, а това е още по-жестоко, дори по моите стандарти – провлачих аз и бутнах тортата.

— Самотна е. Млада, изолирана и изплашена до смърт. Отнасяш се с нея като с враг, преди още да те е предала. За теб знае само, че си мъж с власт, мразиш семейството й и не искаш каквото и да било общо с нея. Въпреки това й даде да разбере, че никога няма да я пуснеш. Затворничка е – завърши без  усуквания Стърлинг. – Заради престъпление, което не е извършила.
— Нарича се косвена жертва. – Сплетох пръсти зад главата си и се облегнах. – Тук животът й не е много по-различен от този, който би водила с когото и да било друг. С това изключение, че за разлика от по-голямата част от „нашите хора“, аз бих й спестил лъжите.
Стърлинг трепна, сякаш съм я зашлевил. Приведе се над масата и улови ръката ми с нейните. Впрегнах всичките си сили, за да не се отдръпна. Мразех да докосвам хората, освен ако не ставаше дума да заровя оная си работа в някой от отворите им, а Стърлинг беше последният човек на земята, когото бих изчукал. Да не споменаваме до каква степен не понасях факта, че открито изразява чувствата си. Такова поведение беше неуместно и много далеч от задълженията, вписани в трудовата й характеристика.
— Да избереш да постъпиш по начин, който предварително е обречен на провал, и принудата да вървиш към провала са две много различни неща. Ако бъдеш милостив с нея, позицията ти няма да изгуби от силата си. Най-малкото ще я убеди, че си сигурен във властта си.
Лееше ги като Опра.
— Какво си намислила? – ухилих се ехидно. Да можех да метна едни пари на Франческа и да я изпратя да ги пилее по  магазините из Европа, за да прекара известно време с братовчедка си Андрея и да я разкарам от главата си, мигом бих го направил. На този етап обмислях Кабо* като възможност. На същия континент беше, но достатъчно далеч от тук.
[* Кабо Сан Лукас с курортен град в Южна Калифорния.]
— Заведи я при родителите й?
— Пияна ли си? – изгледах я сдържано. Надявах се да не е пила. Комбинацията от Стърлинг и алкохол беше смъртоносна.
— Защо не?
— Защото причината  да  празнувам  рождения  ден  на  Ромео, без Ромео да присъства, е баща й.
— Тя не е баща си! – Стърлинг скочи на крака. Дланта й се стовари върху масата, предизвика взрив, на какъвто не знаех, че е способна. Вилицата в чинията ми изграка и литна по масата.
— Кръвта му тече във вените й. За мен това означава, че заразата е достатъчна – отговорих безизразно.

— Но не я намираш толкова заразна, че да не я докосваш – подразни ме тя.
Усмихнах се.
— Да опетня онова, което е негово, би било добро поощрение.
Станах. До мен някаква ваза падна, без съмнение съборена от бъдещата ми съпруга. По дъските на пода изтрополиха боси крака, myn-myn, топуркаха по стълбите, докато тя се връщаше в крилото си. Оставих Стърлинг в кухнята да се пече в гнева си и последвах бъдещата си съпруга с преднамерено нехайство. Спрях на мястото, където се разделяха лявото и дясното крило, щом стигнах до първия етаж, после се оттеглих в офиса си. Безсмислено беше да я успокоявам.
В три сутринта, след като лично бях отговорил на писмата в електронната поща, включително онези, които изразяваха тревога относно доматите на щата Илинойс, реших да проверя как я кара Немезида. Ненавиждах факта, че е нощна птица. Аз се събуждах в четири всеки ден, на нея май й допадаше да се измъква от гнездото дойде ли време за лягане. Доколкото познавах странностите на бъдещата си съпруга, опит за бягство от клетката не биваше да се изключва. Явно беше придобила навик да раздрънква решетките. Отидох до стаята и бутнах вратата да се отвори. Не почуках. Стаята беше празна.
Във вените ми потече бяс, сподавих проклятие. Отидох до прозореца й и ей я и нея долу в градината. От ъгъла на розовата й, нацупена уста се полюшваше цигара, плевеше зеленчуковата градина, която не съществуваше, преди да я заточа в източното крило и да я зарежа да се оправя сама.
— С малко надежда и много любов до зимата ще се справим – говореше тя на… репичките си? И тях или себе си имаше предвид при това със справянето? Разговорките й със зеленчуците бяха нова и притеснителна склонност, прибавяща се към чертите на и без това странната й особа.
— Бъдете добри към мен, нали? Защото той няма да е.
И ти трудно се вписваш в образа на годеница на годината, Нем.
— Според вас той дали някога ще ми каже чий рожден ден отбелязваха? – Приклекнала, пръстите й опипваха марулята.
Не, няма.
— И аз така мисля – въздъхна тя. – Няма значение обаче, ето ви водичка. Утре сутрин ще дойда да ви нагледам. При липса на нещо по-добро за правене – разсмя се, стана и метна цигарата си на дървената пътека.

Нем изпращаше Смайти да й купува по кутия цигари на ден. Отбелязах си наум да й кажа, че съпругата на един сенатор не може да дими като комин пред други хора.
Изчаках малко, след това тръгнах по коридора. Очаквах вратата на балкона да се отвори и да я настигна, докато се качва по стълбите. Чаках няколко дълги минути – а ненавиждах чакането с всяка частица на тялото си, – слязох по стълбището и тръгнах към терасата. Изчезването й ми действаше на нервите. Най- напред счупи снимката на Ромео, а сега душеше наоколо и ползваше за душеприказчик бъдещата салата. Бутнах вратата на балкона, готов да я нахокам да си ляга, и я открих в другия край на градината. Стоеше в открития, втори навес, където държахме кофите за боклук. Страхотно. Сега и с боклука ли искаше да си пообщува.
Тръгнах към нея, направи ми впечатление, че под обувките ми вече не хрущят листа. Градината беше в доста по-добра форма. Стоеше гърбом към мен, наведена над една от кофите за преработка на отпадъци, заобиколена от боклуци. Нямаше как да подсладя гледката. Щураше се из боклука.
Влязох през отворената врата, облегнах се на нея, пъхнал ръце в предните си джобове. Наблюдавах я как рови из торбите за боклук, след това се прокашлях, за да ме забележи. Подскочи и ахна.
— Дояло ти се е, затова ли ровиш, така ли? Постави длан на сърцето си и поклати глава.
— Аз само… Госпожа Стърлинг каза, че дрехите, които аз… ами…
— Съсипа? – подсказах.
— Да, още били тук. Поне някои – посочи към купчините дрехи в краката й. – Утре ще ги изпратят за благотворителни цели. Повечето от тях все още стават. Затова помислих, че щом дрехите са още тук, тогава може…
И снимката да е още тук.
Опитваше се да спаси снимката на Ромео, без дори да знае кой е, след като беше видяла как аз и Стърлинг отбелязваме рождения му ден. Не знаеше, че няма как да я намери – помолил бях Стърлинг да попита и тя потвърди, че торбата със снимката вече е изнесена. Прокарах ръка по лицето си. Идеше ми да изритам нещо. За моя изненада, нещото със сигурност не беше тя. По лицето й се четяха болка и съжаление, когато се обърна и ме погледна с развълнуван поглед. Разбираше, че не само е насякла дрехите – по дяволите, дрехите, – мен беше съсякла. Очите й плуваха в сълзи. Осъзнах каква ирония е, че през целия си живот на възрастен бях избирал хладнокръвни, лишени от

сантименталност жени за моите връзки, а щях да се оженя за лигла и половина.
— Забрави – махнах с ръка. – Не ми трябва съжалението ти, Немезида.
— За никакво съжаление не става дума, Злодею. Опитвам се да те утеша.
— И това не ми трябва. Не искам нищо от теб, освен подчинение и може би, по-късно, креватните ти услуги.
— Защо трябва да си толкова противен? – От сълзите очите й блестяха. На всичко отгоре си падаше по цивренето. Дали можеше да сме още по-несъвместими? Надали.
— Защо трябва да си такова кълбо от нерви? – отговорих кратко, бутнах вратата, готов да се прибера. – Ние сме такива, каквито сме.
— Ние сме тези, които избираме да бъдем – поправи ме тя, изтръска парче плат от краката си. – За разлика от теб, аз избирам да чувствам.
— Лягай си, Франческа. Утре отиваме на гости на родителите ти и ще съм ти благодарен, ако, докато ме държиш под ръка, нямаш вид на дрипа.
— Ние? – зяпна.
— Ние.
Така приемах извинението й.
Така й показвах, че не съм чудовище. Или поне не съм тази вечер.
Вечерта, в която отбелязвах рождения ден на човека, който ме беше научил как да съм добър. В знак на почит към него позволих това пропукване в бронята си, показах й нещо като сърдечност.
Покойният ми брат беше добър човек. Ами аз? Аз бях злодей.