Крадецът на целувки

Пролог

За мен, Франческа Роси, най-отвратителното от всичко беше, че цялото ми бъдеще се криеше под ключ в стара нищо и никаква дървена кутия.

От деня, в който научих за нея – бях шестгодишна, – знаех, че онова, което ме чака скрито в кутията, или ще ме убие, или ще ме спаси. Затова няма нищо чудно, че вчера призори, в часа, в който слънцето целува небето, реших да попришпоря съдбата и да отворя кутията.

Изобщо не биваше и да знам къде майка ми държи ключа.

Изобщо не биваше и да знам къде баща ми държи кутията.

Но какво да се очаква от момиче, което по цял ден си седи вкъщи и само се гласи, за да отговори на почти невъзможните изисквания на родителите си? Време има с лопати да го рине.

– Стой мирна, Франческа, иначе ще те убода с иглата – проточи глас изпод  Вероника.

Стилистката на майка ми ми помагаше да си облека роклята, все едно съм инвалид, а погледът ми за стотен път пробяга по пожълтялата бележка. Думите ѝ се бяха запечатали в ума ми, затворила ги бях в чекмедже там, за да не може никой да стигне до тях.

Из вените ми струеше вълнение, шеметно като джазова мелодия. В огледалото пред мен виждах очите си как светят с решимост. С треперещи пръсти сгънах хартията и я мушнах във вдлъбнатината на деколтето на все още непристегнатия корсет.

Пак закрачих из стаята, не ме сдържаше на едно място. Фризьорката и стилистката на мама започнаха да ми се карат, докато смешно подтичваха след мен из гардеробната.

Аз съм Граучо Маркс в „Патешка супа“. Хванете ме, ако можете.

Вероника улови края на корсета и ме придърпа отново към огледалото, все едно ме притегли с каишка.

– Ей, ох – трепнах.

– Мирувай, казах!

Служителите на баща ми често се отнасяха към мен като към породист пудел, по когото ахкат и охкат. Голяма работа! Нали тази вечер щях да целуна Анджело Бандини. По-точно аз щях да му позволя да ме целуне.

Ще излъжа, ако кажа, че вече година след като се прибрах от швейцарското училище за добри обноски, където родителите ми ме бяха заточили, не съм си представяла всяка вечер как целувам Анджело. Родителите ми, Артър и София Роси, бяха взели официално решение да представят мен, деветнайсетгодишната си дъщеря, на обществото в Чикаго и да ми позволят да избера бъдещия си съпруг измежду стотиците свободни младежи с италиански корени и свързани с Клуба. Вечерта поставяше началото на поредица от събития и появявания сред обществото, на които да присъствам с цел да си подбера подходящ жених, само дето аз вече знаех за кого искам да се омъжа.