Крадецът на целувки

7

Франческа

Родителите ми нямаше да се борят за свободата ми. Осъзнах го бързо, но живеех вкопчена в надеждата, сякаш беше ръб на  скала, от който вися. Безпомощно, глупаво, унизително.
На сутринта, след като Улф ми тръшна вратата позвъних на майка ми, за да й кажа за съобщенията, които съм получила от Анджело, и за събитията от предишната вечер. Изчервих се, лицето и вратът ми се покриха с неравни алени петна. Ужасен срам ме изяждаше заради възмутителното ми поведение от снощи. Ние наистина бяхме сгодени и щяхме да се женим, но не бяхме двойка. В истинския смисъл на думата не бяхме. Технически между нас беше имало само целувка. В която

участвах страстно и не ставаше дума само за похот. Телата ни се допряха страстно. Преплетоха се. Жадно. Имаше и чувства, които не бих могла да назова – много отдалечени от любовта, но стряскащо родеещи се с привързаността.
Щом чу за съобщенията на Анджело, майка ми ми се скара, защото мислех да му отговоря. „Ти си сгодена жена, Франческа. Започни да се държиш като такава.“ Лицето ми беше пламнало от срам и направо щях да се взривя, тя включи и баща ми в разговора. Заедно ме осведомиха, доста тактично, че Анджело ще отиде на една от предстоящите сватби с Емили като негова дама, а баща ми добави, че били хубава двойка на сватбата на младия Бишъп. И в този момент осъзнах, че баща ми не само няма да направи всичко възможно да ме прибере у дома, но май и аз не искам да се прибирам в дом, който е негов. Единствената разлика с чудовището, което понастоящем ме беше приютило в дома си, и това, което ме беше родило, беше, че първият не даваше празни обещания и не ме караше да вярвам, че му пука за мене.
Казват, че дяволът, когото познаваш, с по-добър вариант от онзи, когото не познаваш, но сякаш вече не познавах баща си. Обичта явно зависеше от обстоятелствата и повелята да изпълнявам всичките му изисквания.
Унижението от снощи, в съчетание с факта, че майка ми за една нощ запя друга песен и че баща ми си умира да се докара на Улф, ме накараха да се разбунтувам.
— Сигурна съм, че двамата изглеждат чудесно заедно, татко. Също така се радвам, че Анджело е наблизо и ще чуя всичко за връзката му с Емили лично от него.
Оглеждах небрежно пълните си с пръст нокти, сякаш родителите ми могат да ме видят. Вървях напред-назад из градината, почивах си от засажданото на саксиите и торенето на репичките. Госпожа Стърлинг се преструваше, че чете в  беседката до мен, завряла нос в някаква историческа книга, дебела колкото очилата й, но знаех, че ме подслушва. Всъщност подозирах, че тя надава ухо веднага щом някой си отвори устата в тази къща – чистачи, градинари и куриери. Бих се потресла, ако откриех, че не е чула как се целуваме с Улф и после как Улф ме изрита.
Страните на лицето ми пламнаха, когато се сетих за миналата вечер. Сенатор Кийтън още не беше излязъл от стаята си след заминаването на гостите. Тази сутрин ги съпроводил до частния си самолет, докато съм спяла. Колко щях да съм доволна, ако не го видя до края на почивните дни, месеци, до края на живота си!
— Как е при теб? – попита баща ми.

— Ами, татко, имам страхотни новини. Новият ми годеник реши да ме прати в колеж. Северозападния, не кой да е. Вече разгледах възможностите и днес най-после попълних документите за кандидатстване. Той много ме поддържа в това решение – избъбрих и забелязах със задоволство усмивчицата по устните на госпожа Стърлинг, която не откъсваше очи от страницата, на която висеше доста отдавна. Сигурна бях, че баща ми знае, че Анджело също с кандидатствал в магистърската програма на Северозападния. В свързването на точките до получаването на картинката много го биваше.
Преди няколко дни въздишах и се вайках из градината, че ми трябват още саксии и нова лейка. На следващия ден под навеса ме чакаха нови саксии и лейка. Можеше да има навирлив нос, но съвсем не беше толкова лоша, колкото моят бъдещ съпруг.
— Той дори каза, че ще ме подкрепи за кариера. Сега само трябва да реша какво искам да правя. Мисля да стана адвокат или полицай. – Последното прозвуча страшно грубо. Баща ми мразеше адвокатите и полицаите повече отколкото мразеше блудстващите с деца и атеистите. Ненавиждаше ги с необяснима бяс, която течеше като лава в кръвта му.
От много отдавна бях като кукла на конци за родителите си, да отрежа конците беше едновременно страшно и забранено. Ненавиждах дългите поли и рокли, които носех, защото те ги харесваха. Редовно ходех на неделните литургии, независимо че другите момичета от църквата ме мразеха заради по-добрите дрехи и по-хубавите обувки. Дори не смеех да целувам момчета, само мир да е между мен и моите строги родители. И какво добро видях? Баща ми ме продаде на сенатор. А майка ми въпреки цялото си страдание и разочарование от поведението на баща ми беше безпомощна срещу него. Това обаче не й попречи да ме подтиква да поема по нейния път.
Не искаше нито да уча, нито да си намеря работа. Искаше да живея в същата безизходица като нея.
— Това шега ли е? – Баща ми се задави с питието си в другата част на линията. – Моята дъщеря няма да работи – изсъска той.
— Бъдещият ти зет май е на друго мнение – пропях, за миг оставила настрана омразата ми към Улф.
— Франческа, притежаваш възпитание, красота и състояние. Не си родена да работиш, вита мия. Ти и без това си богата, още повече че благодарение на брака си ставаш една Кийтън – извика мама. Дори не знаех, че Кийтън са важни, като начало. Не си бях направила труда да разпитвам за тях, най-малкото бъдещия ми съпруг, защото парите бяха последното, за което мислех.

— Отивам в колеж. Освен ако не… – идеята беше налудничава, но не беше глупава. Лукава усмивка се появи на устните ми, а очите ми срещнаха тези на госпожа Стърлинг в другата част на градината. Тя едва-едва ми кимна.
— Какво? – изръмжа баща ми.
— Освен ако не ми кажеш защо се съгласи с Улф да се оженим. Тогава бих размислила. – Така поне всичко щеше да ми се изясни. В положението, в което се намирах, хич не виждах възможност да променя съдбата си към добро, но исках да знам в какво ме е въвлякъл баща ми, за да помисля как да се измъкна.
Баща ми изсумтя, леденият му тон страшно ме подразни.
— Не обсъждам деловите си въпроси с жени, още по-малко със собствената си дъщеря.
— Какво лошо има в това да си жена, татко?
Ти например се държа като кифла онзи ден, когато ме даде  на Улф Кийтън.
— Имате друга роля – отсече той.
— А моята е да раждам деца и да изглеждам красива, така ли?
— Твоята е да продължиш рода и да оставиш тежките служби на хората, които имат нужда от тях.
— С думите си май казваш, че не ме уважаваш и считаш, че не съм ти равна – изсъсках аз, притиснала телефона между ухото и рамото си, забих лопатката в мократа пръст и едновременно избърсах челото си.
— Ами защото не си ми равна, скъпа ми Франки. От другата страна сложиха край на разговора.
Този ден засадих двайсет саксии с цветя. След това отидох в стаята си, взех си душ и се заех да попълвам документите за кандидатстване в Северозападния университет. Политически науки или право, двоумях се кое да е основната ми специалност. Ако трябваше да съм честна, открай време мислех, че призванието ми е градинарството, но след като баща ми ме вбеси до краен предел, нямаше да е никак лошо да му натрия носа със специалността си в университета, независимо че изучаването й няма да ме интересува много. Бях Пити Макпетсън, важното бе, че се образовах, и това ме караше да се чувствам добре.
Стоях приведена над дъбовото си писалище, когато нещо във въздуха се промени. Не беше необходимо да вдигам глава, за да разбера какво е.
Годеникът ми наминаваше да провери своята годеница- пленница.
— Утре е първата ти проба за сватбената рокля. Лягай си.
С периферното зрение видях как е облечен. Бяла риза с остро деколте подчертаваше тена му и слабото му, но мускулесто тяло,

а тъмните джинси с ниска талия прилепваха към стройните му бедра. Изобщо не приличаше на сенатор, не се държеше като политик, а фактът, че не можех да го определя по някой от тези начини, ме притесняваше.
— Попълвам си документите за Северозападния – отвърнах, усещах как отново топлина залива лицето и шията ми. Защо имах чувството, че ме потапя в течен огън всеки път, когато ме погледнеше? И как можех да го спра?
— Губиш си времето?
Вдигнах рязко глава и го удостоих с погледа, който искаше да получи.
— Обеща ми изръмжах.
— И ще си изпълня обещанието – отблъсна се от рамката на вратата и влезе в стаята, вървеше с бързи крачки. – Никакви документи не ти трябва да попълваш. Моите хора вече са се погрижили. Ще ставаш член на семейство Кийтън.
— Да не би семейство Кийтън да са твърде възвишени, за да попълнят документите си за кандидатстване в колеж? – едва се сдържах да не се тросна.
Издърпа документите от бюрото ми, смачка ги на топка и ги метна в кошчето до писалището.
— Означава, че и да нашариш документите само с мъжки атрибути във всевъзможни форми и размери, пак ще влезеш.
Станах рязко от стола си и се отдалечих, защото беше крайно наложително. Не можех да рискувам нова целувка. Устните ме щипеха всеки път, когато си помислех за начина, по който ме отблъсна.
Как смееш? – прогърмя гласът ми.
— Ти май много обичаш този въпрос. И ако може да внимаваш малко за интонацията, става ли? – Бръкна с една ръка в предния джоб на джинсите си и взе мобилния ми от писалището, със спокойна монотонност зарови с палец из него. Родителите ми забраняваха да имам парола. Когато майка ми ми даде телефона, защитата на личното ми пространство изобщо не беше сред належащите ми задачи, като се има предвид, че повечето от важните ми задачи бяха пометени.
— Какво правиш? – гласът ми беше зловещо спокоен и в същото време издаваше колко неприятно изненадана съм.
Не вдигна поглед от телефона ми.
— Хайде. Питай пак. Как смея, нали?
Онемях. Този мъж беше истински дивак в костюм. Дразнеше ме и ме вбесяваше непрекъснато. Баща ми беше инатлив идиот, но този… този тип беше дявол, който всяка нощ се явяваше в

кошмарите ми. Адско изчадие с маска на нехаещо божество.  Беше огън. Наслада за очите и смъртоносен на допир.
— Веднага ми дай телефона – протегнах ръка към него. Махна пренебрежително към мен, продължаваше да чете съобщенията ми. Съобщенията на Анджело.
— Нямаш право – хвърлих се към него, протегнах ръце да стигна до телефона си. Той вдигна едната си ръка, сграбчи ме през кръста с другата, улови ми китките и ги притисна ниско към стомаха си.
— Мръдни и ще разбереш как реагирам на гнева ти. Приятелски ще ти подскажа: разтърсва ме по повече начини, отколкото можеш да си представиш.
Част от мен искаше да го предизвика, за да може да дръпне ръцете ми надолу. Никога не бях докосвала мъж там и идеята да го направя ме възбуди. Животът ми вече беше разбит. Благоприличието беше последното, в което бих се вкопчила, и честно казано, пръстите ми се бяха схванали да се държа здраво за него.
Мръднах заради принципа, той се ухили, прехвърляше съобщенията ми и стягаше хватката около китките ми. Не изпълни заплахата си да сложи ръцете ми на чатала си.
— Ще отговориш ли на твоя любовник? – зададе въпроса предразполагащо.
— Не те интересува.
— Ще ми ставаш жена. Всичко свързано с теб ме интересува.
Особено разни синеоки момченца, на чиито усмивки не вярвам.
Пусна ръцете ми, сложи в джоба си моя телефон и наклони глава, огледа ме с презрение. Идеше ми да ревна. След вчерашното унижение не само не се извини, но и на два пъти ме вбеси днес – веднъж като хвърли в боклука документите ми, втория път, като ми изчете съобщенията.
Конфискува ми телефона сякаш съм му дъщеря.
— Улф, дай си ми телефона – направих стъпка назад. Така ми се искаше да му причиня болка, че чак не можех да дишам. Гледаше ме от високо, спокойно и мълчаливо.
— Само ако изтриеш Бандини от указателя си.
— Той ми е приятел от детството.
— Ще те попитам само от любопитство, с всички приятели от детството ли се чукаш?
Усмивката, която му отправих, беше медена.
— Страх те е да не избягам и да преспя отново с Анджело ли? Езикът му зловещо се стрелна към долната му устна.
— Аз ли? Не. Него трябва да го е страх. Освен ако не иска да се прости с оная си работа.

— Звучиш като гангстер, а не като бъдещ президент – вирнах брадичка.
— И двете позиции означават изключителна власт, упражнявана по различен начин. Ще се изненадаш до каква степен са общи.
— Престани да оправдаваш действията си.
— Престани да се бориш със съдбата си. Не правиш услуга на баща си. Дори той иска да се откажеш.
— Откъде знаеш?
— Тази сутрин в един от имотите ви на Магнифисънт Майл е избухнал пожар. Петдесет килограма кокаин направо от Европа – пуф! Изпарили са се. Не може да се свърже със застраховател, докато не разчисти уличаващите следи, а след това те пък ще разберат, че е бърникал по мястото. Току-що изгуби милиони.
— Ти си го направил – обвиних го, присвила очи към него. Той сви рамене.
— Наркотиците убиват.
— Направил си го, за да може те да ми се накарат. Улф се разсмя.
— Гълъбче, в най-добрия случай ти си страшна досада и изобщо не си заслужаваш риска.
Преди да го шамаросам – или да направя нещо по-лошо, – изхвърчах от стаята. Гневът ми ме следваше като сянка. Не  можех да напусна къщата, нито имах кола, нито имах къде да отида, исках обаче да изчезна. Изтичах към павилиона и рухнах, паднах на колене и си изревах очите.
Не издържах повече. Баща ми беше тиранин, а Улф се опитваше да съсипе както семейството ми, така и живота ми, комбинацията от двете ми идваше в повече. Опрях глава на хладното бяло дърво на пейката, хлипах тихо и усещах как яростта напуска тялото ми.
Някаква ръка успокоително ме погали по гърба. Страхувах се да се обърна, въпреки че с цялото си същество знаех, че Улф никога не би ме потърсил, пито би се опитал да ме успокои.
— Знаеш ли, че и той е също толкова объркан и смутен от положението, колкото си ти. Разликата е, че повече години е усъвършенствал умението да крие чувствата си.
Изпитах благодарност към госпожа Стърлинг заради усилията й да ме накара да видя годеника си като човешко същество, но не се получаваше много.
— Имах удоволствието да отгледам Улф. Винаги е бил умно момче. С постоянно стаен гняв в себе си.
Гласът й звънтеше като камбана, докато бавно описваше кръгове по гърба ми, както правеше мама, когато бях малка.

Мълчах. He ме беше грижа, че и Улф си има своите трудности. С нищо не бях заслужила отношението му.
— Трябва да усмириш бурята, скъпа. Мисля, че ще откриеш, след като посвикнеш, че двамата сте така взривоопасни заедно, защото най-накрая сте намерили достоен противник в лицето на другия.
Седна на пейката до мен, махна кичурите коса от лицето ми.
Вдигнах очи и примигнах срещу нея.
— Не ми се вярва, че нещо може да остави следа по сенатор Кийтън.
— О, много ще се изненадаш. Мисля, че му даде доста поводи да се тормози. Не очакваше да си толкова… себе си!
— Какво имаш предвид?
Лицето й се набръчка, докато търсеше подходящите думи. Улф явно я беше наел, защото е привързан към нея, понеже го е отгледала, този факт поне ми даваше надежда, че един ден ще се привърже и към мен.
Госпожа Стърлинг ми подаде ръце. Погледнах към тях, а тя неочаквано ме издърпа и едновременно с това стана и ме придърпа в прегръдката си. И двете бяхме еднакви на ръст – дребнички, тя беше по-кльощава и от мен. Заговори в косата ми.
— Мисля, че вашата любовна история започна не както трябва, но именно поради тази причина ще бъде приказна. Улф Кийтън има стени, които ти вече започна да разбиваш. Той се бори с това и с теб. Знаеш ли как можеш да обезоръжиш Улф Кийтън, скъпо момиче?
Не бях сигурна как да отговоря. Защото част от мен искрено се страхуваше, че при възможност бих го разкъсала на парченца. А после нямаше да имам миг спокойствие, като знам, че тежко съм наранила някого.
— Да – чух се да отговарям.
— Обичай го. Срещу любовта ти ще е беззащитен.
След тези думи усетих как се отдръпва от мен и се оттегли зад (пъклените врати, огромната къща погълна фигурата й. Поех дълбоко въздух.
Този човек току-що беше унищожил сграда, в която баща ми произвеждаше наркотици. И почти ми го призна. Така ми беше дал повече информация за себе си, отколкото баща ми ми беше споделял или признавал. Освен това ми позволяваше да ходя на училище. Разрешаваше ми и да излизам, когато реша.
Погледнах към часовника на китката си. Оказа се, че съм прекарала два часа в градината. През тези два часа Улф сигурно е прочел всяко съобщение, което съм получила.

Свечеряваше се и захладняваше, студът стигаше чак до костите ми. Чувствах се обезсърчена, обърнах се и тръгнах обратно към къщата. Влязох и забелязах Улф да стои на прага на отворената врата. Подпрял се беше с една ръка на касата и ми препречваше пътя. Предпазливо тръгнах към него.
На стъпка от него спрях.
— Върни ми телефона – казах. За моя изненада, той бръкна в задния си джоб и го тръшна в ръцете ми. Стиснах го в юмрука си, все още бях ядосана от последната ни кавга, но също така бях странно трогната от факта, че будуваше и ме чакаше. Сутрин ставаше в пет.
— Пречиш ми да мина – едва прошепнах, не исках зъбите ми да затракат.
Гледаше ме равнодушно.
— Изблъскай ме. Бори се за онова, което искаш, Франческа.
— Мислех, че това ни прави врагове – усмихнах се зло. – Защото искам да се освободя от теб.
Върна ми ехидното ухилване.
— Да искаш и да се бориш са различни неща. Едното е пасивно, другото е активно. Ние врагове ли сме, Немезида?
— Какво друго да сме?
— Съюзници. Аз те почесвам по гърба, ти ме почесваш.
— Изобщо не желая да те докосвам след снощи. Сви рамене.
— Можеше и да си по-убедителна сега, ако вчера не ми се беше умилквала, преди да те изритам от спалнята си. А и си добре дошла в нея. Но няма да те улеснявам, освен ако не ми дадеш дума, че Бандини ще бъде заличен от телефона и от живота ти.
Просветна ми защо се държи така. Можеше и сам да го изтрие, но искаше аз да го направя. Не искаше ново стълкновение, искаше напълно да се предам.
— Анджело винаги ще присъства в живота ми. Израснахме заедно. Ти, от друга страна, ме купи, но не ме притежаваш – обясних, макар да нямах никакво намерение да отговарям на съобщенията на Анджело. Нали научих, че отивал на втора среща с гадната Емили.
— В такъв случай се опасявам, че ще се наложи да ми покажеш малко от нрава си и да се бориш с мен.
— Може ли да те попитам нещо – уморено потрих чело.
— Естествено. Дали ще ти отговоря, е съвсем друга история – ухили се още по-нагло и подигравателно.
— С какво държиш баща ми? Очевидно те мрази и в червата, но няма да направи нищо, за да си ме върне, дори след като му казах, че отивам в колеж. Това ще повлияе много лошо на

репутацията му, защото хората ще разберат, че вървя против волята му. Следователно разполагаш с нещо много сериозно, след като предпочита да съм в леглото ти, отколкото ти да си изиграеш картите срещу него.
Огледах лицето на Улф, очаквах да ме скастри и да пренебрегне думите ми, както предишния ден беше постъпил баща ми.
Той отново мс изненада.
— Онова, с което разполагам срещу него, може да отнеме всичко, което е спечелил, да не споменаваме за възможността да прекара в затвора остатъка от окаяния си животец. Баща ти обаче не те е хвърлил на кучетата. Вярва, че няма да ти сторя зло.
— И това глупаво ли е от негова страна? – погледнах го аз.
Мускулите по ръката на Улф се стегнаха под ризата. Едва доловимо движение.
— Не съм чудовище.
— Тук можеше и да ме заблудиш. Само ми кажи защо? – прошепнах, въздухът хриптеше в дробовете ми. – Защо го мразиш толкова?
— Въпросите са два. Лягай си.
— Махни се от пътя ми.
— Постиженията са далеч по-удовлетворителни, когато е имало препятствия по пътя към тях. Бори се с мен, скъпа.
Мушнах се под ръката му и се вмъкнах в къщата, хукнах към стълбището. Улф ме улови през кръста с едно плавно движение, придърпа ме в ръцете си и ме притегли плътно към силните си гърди. Кокалчета на пръстите му проследиха гръбнака ми. Настръхнах цялата. Устните му откриха ухото ми, бяха страстни и нежни в контраст с грубия мъж, на когото принадлежаха, косата ме гъделичкаше от дъха му.
— Може би съм чудовището. В крайна сметка нощем излизам да се забавлявам. Но ти също си такава, малката. И ти се движиш из мрака.