Крадецът на целувки

3

Улф

Мамка му. Шибаняк. Свиркаджия. Дупедавец.

Тъптъпкач.
Ебливазадноподатливаотрепкатакава.
Това бяха само част от думите, които вече не можех да си позволя да изговарям пред хора или насаме като представляващ щата Илинойс сенатор. Да служа на щата си – на страната си, – беше единствената ми истинска страст. Проблемът беше обаче, че истината за произхода ми се различаваше драстично от представената в медиите версия. На ум ругаех. Напоително.
И сега, когато бъдещата ми съпруга ме беше довела до ръба на отчаянието, ми се искаше най-цветисто да му отпусна края.
Очи с цвят на премазани диви цветя и лъскави кестеняви коси, толкова нежни, че буквално умоляваха някой юмрук да се увие около тях и да ги дръпне.
Елитът на Чикаго коленичеше благоговейно пред красотата на Франческа Роси от момента, в който беше стъпила в Чикаго преди година, и това беше единственият път в окаяния живот, когато шумотевицата, която тези нещастници създаваха, да не е напълно безсмислена.
За мое нещастие, бъдещата ми булка беше още разглезено, наивно, свръхсвоенравно хлапе с его колкото Кънектикът и без капка желание да се занимава с друго, освен с езда, мусене и – допусках без никакво друго основание, освен опита си – да гледа с широко отворени очи като добро дете, което се държи прилично.
За нейно щастие, моята бъдеща съпруга щеше да получи същия осигурен и охолен живот, за който родителите й я бяха гласили. Веднага след сватбата възнамерявах да я наблъскам в лъскава грамадна къща в другата част на града, да натъпча портфейла й с кредитни карти и пари в брой и да наминавам към нея само когато ми трябва присъствието й на официално събитие или когато ми е необходимо да подръпна каишката на баща й. Изключено беше да имаме наследници, въпреки че – според степента на нейното съдействие – което в момента се нуждаеше много от подобрение, тя спокойно можеше да си народи деца от някой донор.
Без мен.
Стърлинг се върна и съобщи, че Франческа не се е докоснала до мръсната вода и дори не е понечила да яде от закуската, която й беше отнесена в стаята тази сутрин. Не се притесних. Хлапачката щеше да се нахрани, щом гладът й станеше нетърпим.
Стоях облегнат на писалището „Тиъдър Алигзандър“* в кабинета си и пъхнал ръце в джобовете, наблюдавах как губернатор Бишъп и началникът на Чикагската полиция Феликс

Уайг спорят ожесточено в продължение на вече двайсет умопомрачителни минути.
[* „Тиъдър Алигзандър“ е компания за производство на висококачествени мебели, основана през 1996 година. С времето се превръща в едно от най-големите и уважавани предприятия в своята област в Югоизточна Азия.]
Почивните дни, в които се оказах по прищявка сгоден за Франческа Роси, се оказаха и най-кървавите за улиците на  Чикаго от средата на осемдесетте насам. Това беше още една причина, показваща колко важен е бракът ми за оцеляването на този град. Бишъп и ченгето ветеран Уайт заобикаляха ловко факта, че виновник за събитията е Артър Роси, които пряко или непряко отговаряше за всяко от двайсет и трите убийства, извършени от петък до неделя. Нито един от двамата не произнесе името му.
— Плащам да знам какво ги се върти и главата, сенаторе – Уайт се облегна на кожения стол и с палец метна към мен монета. Оставих я да падне на пода с прикован към него поглед.
— Странно как се наложи да споменеш пари. Точно това ти трябва за борбата с нарастващата престъпност.
— В смисъл?
— Артър Роси, в какъв смисъл.
Бишъп и Уайт се спогледаха смутено, лицата им придобиха чуден сивкав нюанс. Изсмях се. Сам щях да се погрижа за Артър, но трябваше да го направя лека-полека. Току-що му бях отмъкнал най-ценното притежание. Най-важното беше благосклонно да го побутна към неочаквано неблагоприятно положение, за да го премажа дойде ли му времето.
Решението да се оженя за Франческа Роси, за разлика от съсипването на баща й, което планирах от тринайсетгодишната си възраст – взех спонтанно. Първо, тя се появи като Немезида, ироничен нюанс, който ме развесели. После забелязах искрите в очите на Артър, който по време на бала не я изпускаше от очи. Изглеждаше горд, а да го гледам щастлив, ми късаше нервите. Очевидно беше, че ахилесовата му пета е тя. След това тя ме развълнува. Красотата й и добрите й обноски не останаха незабелязани. И заключих, че Франческа ще е полезна както като средство бракът ни да виси над главата на Артър като непрестанна заплаха, така и като начин да премахна славата си на себичен женкар.
Имаше си и допълнителни екстри: двамата с нея щяхме да сме единствени наследници на империята на Роси. Роси буквално щеше да ми преотстъпи делата си без значение искаше или не искаше.

— Син не ще понесе вината на баща*. – Устните на Артър трепереха, когато се появих в дома му тази сутрин след бала. Още вечерта му изпратих съобщение, докато жената, с която бях, разкопчаваше ципа на панталоните ми в лимузината и се приготвяше да приложи специалните си умения с уста. Посъветвах Артър да стане рано. Толкова блед беше, като го видях, че си помислих дали пък няма да получи сърдечен удар. Размечтах се и сбърках. Кучият му син още стоеше на краката си и ме гледаше в очите, погледът му си просеше да го подхвана с дебелия край.
[* Езекиил 18:20.]
— Перифразираме Библията, така ли? – прозях се предизвикателно. – Убеден съм, че като нищо има приличен брой писани заповеди, които си престъпил веднъж или хиляда пъти.
— Не я замесвай, Кийтън.
— Моли се за нея, Артър. На колене. Искам да те видя как оставаш без капка гордост и достойнство заради твоята родена със златна лъжица в устата щерка, за която целият живот е бил приказка. Зеницата на окото ти, красавицата на всеки бал в Чикаго и честно казано, втората най-добра кандидатка за моя законна съпруга.
Разбра какво искам и защо го искам.
— Тя е на деветнайсет, ти си на трийсет – заубеждава ме той. Страшна грешка. Едно време аз се бях опитал да го убеждавам и не се получи. Ама хич не се получи.
— И какво, законно е. Благовъзпитана красавица, хванала ме под ръка, е точно лекът, който докторът ми предписа, за да се отърва от доста неприятната си слава.
— Тя не е безмозъчно украшение, което да те държи под ръка, и ако не искаш първият ти мандат като сенатор да не бъде и последен… – Сви юмруци толкова здраво, че дланите му прокървиха.
— Няма да направиш нищо – пресякох го аз – против кариерата ми, предвид онова, което и двамата знаем, че имам срещу теб. На колене, Артър. Ако си достатъчно убедителен, може и да ти я оставя.
— Кажи си цената.
— Дъщеря ти. Следващ въпрос.

— Три милиона долара. – Тикът на челюстта му спазваше ритъма на пулса му
— О, Артър – наклоних глава и се изсмях.
— Пет. – Устните му изтъняха и буквално чух как зъбите му скърцат. Беше властен мъж – твърде могъщ, за да извика, – а за пръв път му се налагаше. Защото онова, което притежавах срещу него, можеше да постави в опасност не само целия Клуб, но  и безценните му съпруга и дъщеря, които щяха да останат без пукната пара, щом го пратех в затвора до края на дните му.
Извих очи.
— Мислех, че обичта ти няма цена. Какво ще кажеш да ми дадеш каквото искам, Роси? Гордостта ти.
Бавно мъжът пред мен – самодоволен престъпен бос, когото ненавиждах със свирепа страст – падна на колене, лицето му представляваше олицетворение на ненавистта. Съпругата му и адвокатите ни сведоха поглед съм краката си, оглушителното им безмълвие отекна във въздуха.
Сега стоеше под мен, изгубил, опозорен.
— Умолявам те – каза през зъби – да не намесваш дъщеря ми. Преследвай ме, както и колкото искаш. Замъкни ме в съда. Вземи имотите ми. Искаш война ли? Ще воювам с теб честно и почтено. Но не докосвай Франческа.
Прехвърлих дъвката в устата си, съпротивлявах се на желанието да стисна челюст. Можеше да издам тайната, която държах над главата му, и да приключа с всичко, но страданието, през което Роси ме беше накарал да премина, се разтегляше като дъвката в устата ми. Податлива материя, която болезнено проточих през годините. Око за око и така нататък с подобните простотии. Нали?
— Молбата се отхвърля. Подпиши документите, Роси – бутнах споразумението за поверителност към него. – Вземам хлапето с мен.

Сега обаче Бишъп и Уайт някак бяха успели да повишат гласове, които можеха да оглушат и китове. Врещяха като две ученички, цъфнали на абитуриентски бал с еднакви евтини роклички за недорасли.
— … трябваше да бъдем предупредени още преди месеци!
— Ако имах още хора, с които да работя…

— Млъквайте и двамата. – Щракнах с пръсти, за да сложа край на излиянията им. – Трябва да увеличим полицейското присъствие в районите, които са проблемни, край на историята.
— И с какъв бюджет да финансирам предложението ти, ще благоволиш ли да ми кажеш?
— Имаш резерви – светкавично и без всякаква емоция го осветлих.
— Блестящо. – Престън Бишъп се облегна назад. – Капитан Етика ще ни измъкне от бедата.
— Ще се задоволя с това да ти натреса такава. Което ме подсеща, че и ти имаш резерви – не се церемоних и на Бишъп и в този момент вратата на кабинета се отвори рязко.
Кристен, жената, с която бях на бала, световна шампионка по осмукване и страшен трън в задника, влетя в кабинета ми. Погледът й и косата й издаваха, че не подлежи на удържане. Грижливо си избирах жените, с които се появявам по събитията, така че да са напълно лишени от склонност към драми и тръшкания, затова разбрах, че се е добрала до информация, за която присъстващите в стаята джентълмени все още са в неведение. Нищо друго не би я подпалило така, в края на краищата работата й беше да разравя жаравата и да открива в  нея съществените факти.
— Истина ли е, Улф?
Отметна русите кичури от челото си. Очите й налудничаво се стрелкаха насам-натам. Небрежният й вид обясняваше защо Стърлинг бързаше по петите й и влезе след нея, мърморейки едно след друго извиненията си. Отпратих тихо икономката си и насочих вниманието си към Кристен.
— Да се разберем навън, преди да ти се е пръснала някоя артерия на моя мраморен под – предложих приветливо.
— Дали именно от мен ще се лее кръв при разговора ни, не се знае заразмахва пръст към мен. Тъпо изпълнение. Ето тук им беше проблемът на девойките, пристигнали от някакво градче в Канзас в големия град и превърнали се в жени с успешна кариера. Какво се случваше с девойчето от Канзас ли? Че къде да се дява, оставаше си у жената.
Кабинетът ми се намираше в западното крило на къщата, до моята спалня и няколко спални за гости. Поведох Кристен към спалнята ми, оставих вратата отворена като предпазна мярка, в случай, че я споходи вдъхновение за нещо но-друго от разговор с мен. Зашари насам-натам с ръце на хълбоците. Огромното ми легло се натрапваше като напомняне за мястото, където не я бях канил. Страшно ми допадаше да оправям жените в компрометиращи пози. Да споделям леглото си с друг човек,

беше възможност, върху която никога не бях размишлявал сериозно. Приучил бях хората да идват и да си отиват от живота ми набързо и без обяснения. Самотата беше повече от житейски избор. Самотата беше добродетел. Своего рода обет.
— Значи изчукваш ме вечерта на бала с маски, а на другия ден отиваш и се сгодяваш? Ти бъзикаш ли се с мен? – взриви се Кристен, думите изригваха от устата й, докато ме буташе в гърдите и си изливаше яда. По-добре се справяше от Франческа, но яростта и не ме трогваше, даже слабо ме вълнуваше, не трепвах.
Изгледах я с жалост. Пределно ясно й беше, че двамата сме толкова далеч от моногамията, колкото е възможно на едно човешко същество да бъде. Нищо не и бях обещавал. Даже оргазми. Те изискваха все някакво усилие от моя страна и следователно бяха страшно пилеене на време.
— Та какъв ви е въпросът, госпожице Рис? – попитах.
— Защо нея?
— Защо не?
— На деветнайсет е! – изрева отново Кристен и изрита крака на леглото ми. Силата, с която трепна, ме увери, че току-що е разбрала, че също като моето убеждение и то е от стомана.
Имах вкус към скъпи, необикновени мебели, нещо, което на  нея щеше да й е известно, ако беше получила покана да дойде в дома ми.
— Би ли ми отговорила как се добра до информация за частите ми дела? – избърсах следата от слюнка, която беше оставила на официалната ми риза. Хората по принцип не влизаха в списъка ми с десетте любими неща на света. Истеричните жени не бяха дори сред първите хиляда. Кристен го раздаваше изключително емоционално предвид обстоятелствата. Следователно беше слаба точка по пътя ми към президентския пост и изпълняването на моя дълг към страната ми.
— Агенцията ми получи снимки как младата ти булка се премества в къщата ти, заедно с нейни снимки как тя като принцеса наблюдава внасянето на купищата й чанти от твоя персонал. Предполагам, че скоро ще бъде и съпруга за показ. Говори пет езика, изглежда като ангел и вероятно се чука като сирена – Кристен не спираше да марширува, избута ръкавите на елегантния си костюм над лактите.
Франческа, въпреки множеството си недостатъци, оставяше окото доволно. И вероятно наистина имаше богат сексуален опит, след като строгият й баща я беше държал на друг  континент през голяма част от времето и я беше оставил да си разиграва коня както си иска. Което ми напомни да уговоря час,

за да й направят тест за наркотици и да я проверят за венерически болести. Грешки не биваше да се допускат. Публичното опозоряване щеше да й спечели място в черния ми списък, а едно такова място, както можеше да потвърди собственият й баща, хич не беше живописно.
— Ти, за да ми задаваш въпроси ли си тук, или да намериш отговори за себе си? – Побутнах я леко по рамото и тя се тръшна на тапицирания в кремаво стол до мен. Изстена, отново стана. Край на опитите да я успокоя.
— Тук съм да ти кажа, че искам уговорка за интервю с изключителни права с Бишъп или ще разкажа на всеки, които има     желание     да     чуе,     че      новата      ти      изчервяваща   се изключително млада годеница е и дъщеря на гангстер номер едно в Чикаго. Неприятно ще се изненадам, когато утре видя информацията като новина номер едно, но – трябва да се съгласиш – слуховете вдигат продажбите, нали така?
Потрих брадичка.
— Прави каквото щеш, госпожице Рис.
— Ти сериозно ли?
— Толкова съм сериозен, колкото може да е човек, без да попълва ограничителна заповед срещу теб заради опита ти да изнудваш член на сената. Позволи ми да те съпроводя до изхода.
Трябваше да й отдам дължимото – Кристен изобщо не беше наминала, с цел да поскърби по ненавременно споминалата се наша задявка. Тя беше професионалистка. Искаше да компрометирам губернатора, за да си спася задника и да й дам история, която на следващия ден да й спечели предложение от Си Ен Ен или Ти Ем Зи. За съжаление на Кристен, в дипломацията хич не ме биваше. Не преговарях с терористи или с – още по-зле – журналисти. Всъщност бих преговарял само с президента и с никой друг. Франческа беше споменала много точно на бала, че Немезида е унищожила Нарцис, като му е дала урок за безочието му. Предстоеше й да научи, че никой не тъпче достойнството на бъдещия й съпруг.
По ирония, разбира се, именно бащата на Франческа беше човекът, който ми беше преподал този урок.
— А? – взе че се засегна Кристен.
— Кажи на целия свят. Така ще извъртя историята, че ще излезе, че спасявам годеницата си от големия лош вълк.
Аз бях големият лош вълк, но тази информация трябваше да си остане за мен и Франческа.
— На бала с маски дори не си допаднахте – Кристен закърши ръце, сменяше тактиката. Внимателно поставих ръка на кръста й и я поведох към вратата.

— Любовта няма нищо общо с брака. По този въпрос приключихме.
Докато заобикалях ъгъла на входа, бегло зърнах кестеняви къдрици в коридора. Франческа се мотаеше из къщата и вероятно беше чула разговора. Последното не ме тревожеше. Както вече споменах, момичето беше безобидно като котенце. Дали щях да я накарам да мърка, или не, зависеше изцяло от нея. Не примирах по благоволението й и можех да намеря обичта на друго място.
— И за да изясним положението, ние приключихме, така ли? – Кристен се препъваше до мен, докато я водех надолу по стълбите и после навън от имота си.
— Пращиш от ум – промърморих. Не бях против да си имам любовница, но вече не можех да си позволя кръшкане, което да привлече вниманието на всички. И тъй като Кристен беше журналистка, всичко около нея вопиеше на скандал.
— Знаеш ли, Улф, мислиш си, че си недосегаем, защото си изтеглил късметлийската сламка. Достатъчно дълго съм в тоя занаят, за да знам, че си се устремил много по-високо от мястото, на което си днес. Бива си те и си си въобразил, че можеш да получиш много повече.
Спря пред вратата на дома ми. И двамата бяхме наясно, че това е последното й посещение тук.
Подсмихнах се, показах й пътя с жест.
— Напиши си статията, гълъбче.
— Това е лоша реклама, Кийтън.
— Една благочестива католическа лятна сватба на двама млади, известни хора, така ли? Ще взема да рискувам.
— Чак толкова млад не си.
— Чак толкова умна не си, Кристен. Довиждане.
Отървах се от госпожица Рис и се върнах в кабината си, за да освободя Бишъп и Уайт, преди да тръгна към източното крило, за да проверя как е Франческа.
По-рано сутринта майка й се беше появила на вратата с вещите на дъщеря й. Разкрещя се, че нямало да си тръгне, без да види дали детето й е добре. Казах на Франческа, че онова, което не успее да опакова, ще си остане в дома на родителите й, омиротворяването на родителите й щеше да й даде ценно познание за живота. Майка й нямаше вина в този случай. Както и самата Франческа.
Отворих вратата на годеницата си и открих, че не се е върнала от разходката си. Стиснах юмруци в джобовете на тесните си панталони, прекосих бързо стаята й, за да погледна през прозореца. Видях я в градината, в лятна жълта рокля стоеше приклекнала до саксия за цветя, говореше си нещо, докато

работеше с градинска лопатка. Малките й ръце плуваха в чифт огромни, зелени градинарски ръкавици. Отворих прозореца, позаинтригуван от безсмислиците, които изливаше. Гласът й премина през отворения прозорец. Бръщолевенето й беше гърлено и женствено, нито беше истерично, нито типичното за момичетата дрънкане, което очаквах от някой в нейното положение.
— За кого се има? Ще си плати. Да не съм му някаква си пионка. Има ме за малоумна. Ще умра от глад, но няма да му се дам, или така ще си умра. Ще стане страхотна новина, която ще му се наложи да обяснява – мусеше се тя и поклащаше глава. – И какво може да направи, ще ме храни насила ли? Ще се измъкна. А, послепис, сенатор Кийтън, дори не сте хубав. Само сте висок. Анджело? Ето това се казва красив мъж, външно и вътрешно. Той ще ми прости оная глупава целувка. Разбира се, че ще ми прости. Ще го накарам…
Затворих прозореца. Явно започваше гладна стачка. Хубаво. Първият й урок щеше да е по темата колко ми е все едно. Дрънкането за Бандини също изобщо не ме засягаше. Детските трепети не бяха в състояние да заплашат един вълк. Тръгнах обратно към вратата й, когато гравираната дървена кутия до нощното й шкафче привлече вниманието ми. Тръгнах бавно към нея, ехото от думите й на бала отекна в главата ми. Кутията беше заключена, по инстинкт разбрах, че е извадила втора бележка в отчаян опит да промени съдбата си. Хрумна ми да проверя под възглавниците й и открих бележката под тях. Красивата ми, предсказуема, тъпа годеница.
Разгънах листчето.
Следващият мъж, който ти даде шоколад, ще бъде Любовта на живота ти.
Усетих как по лицето ми плъзва ехидна усмивка и за миг ми стана интересно кога ли последно съм се усмихвал. Беше нещо, което глупавата Франческа ми каза на площадката пред дома й, преди да извия ръката на баща й, за да ми я даде за жена.
— Стърлинг? – ревнах, както си стоях до леглото на годеницата си. Старата икономка се втурна в стаята, изплашеният й поглед ми подсказа, че очаква най-лошото.
— Изпрати на Франческа най-голямата кошница с шоколад
„Годайва“, която можеш да намериш, с бележка от мен. И на бележката да не пише нищо.
— Прекрасна идея – прописка тя и се тупна по коленете. – Не е яла от почти двайсет и четири часа, така че веднага ще го направя.

Хукна надолу по стълбите към кухнята, където запрелиства указателя, който беше по-дебел от нея.
Пъхнах бележката на мястото й, отново нахвърлях възглавниците в разбърканата купчина, в която ги бях заварил.
Повече ме интересуваше как да оправя акъла на Франческа, отколкото да оправя тялото й.
Ето това беше любовна увертюра като за мен.