Крадецът на целувки

4

Франческа

Отминаха два дни без нищо да се случи, попиха в нищото като кръв по стените на стаята ми.
Не общувах с никого. Дори градината, която отчаяно се нуждаеше от обич, остана без грижи, включително растенията и зеленчуците, които засадих след гостуването на мама. Тя дойде още на другия ден след като Улф ме отведе. Пъхна семена от бегонии в дървената кутия. „Най-устойчивите цветя, Франческа. Приличат на теб.“ После госпожа Стърлинг разбра за хобито ми и ми донесе семена за репички, моркови и чери домати, опита се да ми повдигне настроението и вероятно да ме подтикне да изразходвам малко енергия, за да хапна нещо, а не да карам само на чешмяна вода.
Сънят ми беше кратък, измъчен и прекъснат от кошмар: зад вратата на спалнята ми в мрака се навърташе чудовище, оголваше зъби във вълча усмивка всеки път щом погледнех към него. Очите на чудовището хипнотизираха, имаше страшна усмивка. И когато се опитах да се събудя, да се освободя от съня, тялото ми се оказа сковано на леглото.
Имах две отчаяни желания: Улф да проумее, че не можем да се оженим, и Анджело да разбере, че целувката е била недоразумение.
Госпожа Стърлинг носеше храна, вода и кафе до леглото ми на всеки няколко часа. Оставяше сребърния поднос, който преливаше от вкусотии, на нощното шкафче. Изпивах водата, за да не припадна, останалото си оставаше недокоснато.
Най-вече не обръщах внимание на огромната кошница шоколад, която бъдещият ми съпруг ми беше изпратил. Кошницата стоеше в ъгъла на стаята върху красивото писалище и събираше прах. Нямаше никакво значение, че от глад всеки път, когато направех рязко движение, пред очите ми танцуваха бели

точки заради ниското ниво на захар в кръвта ми, някак бях сигурна, че скъпият шоколад ще бъде с вкуса на моето поражение. Толкова горчеше този вкус, че никаква захар не можеше да го премахне.
А пък и бележките. Проклетите, отчайващи бележки.
Прочела бях две от трите и двете сочеха Улф като любовта на живота ми.
Опитах се да си внуша, че става дума за случайност. Може в сърцето на Кийтън да е настъпила някаква промяна. Може би беше решил да си пробие път към благоволението ми чрез подаръци. Нещо обаче ми подсказваше, че този мъж не е предприел нито една непресметната стъпка в живота си от момента, в който е поел дъх за пръв път.
Улф изискваше присъствието ми на вечеря всеки ден. Никога не го правеше лично, а чрез госпожа Стърлинг. Когато изпрати един от бодигардовете си, аз се заключих в банята и отказах да изляза, докато госпожа Стърлинг не изрита едрия мъжага от стаята. Улф спря да изпраща храна – постъпка, която накара госпожа Стърлинг да повиши глас до пронизителни нива в кухнята, но той не отстъпи – аз се смях като луда, защото така или иначе нищо не хапвах. Най-накрая на третия ден Кийтън благоволи да ме удостои с царственото си присъствие и застана на вратата със заплашително присвити очи.
Улф изглеждаше по-висок и по-сърдит, отколкото си го спомнях. Облечен в строг морскосин костюм и въоръжен с ехидна усмивка, която не показваше и следа от щастие. В иначе тъмните му очи танцуваше някакъв намек за забавление. Вина липсваше. Аз умирах от глад тук, опитвах се да защитя позиция, за която той не даваше и пет пари. На мен обаче друг избор не ми оставаше. Мобилният ми не беше у мен и въпреки че мама ми се обаждаше по обикновения телефон всеки ден, за да се увери, че съм добре, знаех по плиткото и равно дишане в ухото ми, че госпожа Стърлинг подслушва разговорите ни. Тя се грижеше за доброто на тялото ми наистина, но предполагам, че си оставаше човек от отбора на Улф.
Молбите, плановете и обещанията да бъда добра – да съм най- страхотната дъщеря в Чикаго, – стига родителите ми да помолеха да се върна при тях, стояха на върха на езика ми. Исках да попитам за Анджело и дали татко прави нещо, за да си ме прибере, но единственото, което правех, е да отговарям на разтревожените й въпроси едносрично.
Преструвах се, че гладя тъканта на одеялото, с което бях завита и се взирах в краката си, дори не поглеждах към Улф Кийтън.

— Немезида – проточи той с лениво безочие, което някак – някак – успя все пак да се вреже дълбоко в мен, – постарай се да увиеш костите си в нещо по-достойно от пижамата. Тази вечер излизаме.
— Ти излизаш тази вечер. Освен ако не ме върнеш при родителите ми, оставам тук – поправих го аз.
— Какво те е накарало да си въобразиш съществуването на подобна възможност? – опря ръце на рамката на вратата, официалната му риза се повдигна и разкри добре оформените мускули на корема му, покрити с фини тъмни косми.
Беше завършен мъж и това ме разтърси. Все още бях на неясната граница между жена и момиче, не бях нито едното, нито другото. Мразех всичките предимства, които имаше пред мен.
— Ще избягам – заплаших колкото да заплашвам. И къде бих могла да ида? Знаех, че баща ми ще ме върне обратно в ръцете на Улф. Той също го знаеше. Това представляваше славното ми положение. Копринени чаршафи и сенатор за бъдещ съпруг. Красиви лъжи и съсипващи истини.
— И откъде ще намериш енергия? Едва можеш да пълзиш, какво остава да тичаш. Сложи си тъмнозелената рокля. Онази с цепката.
— Та да впечатля извратените ти дърти приятели политици, така ли? – намусих се аз и отметнах коса през рамо.
— Та да впечатлиш своя изключително невпечатлен бъдещ съпруг.
— Предложението не ме интересува, благодаря.
— Родителите ти ще присъстват.
Тези думи ме накараха да се понадигна за миг, още нещо, което възненавидях. Цялата власт беше у него. Цялата информация. Можеше да види голямата картина.
— Къде отиваш?
— Синът на Престън Бишъп се жени. За подобна на пони девойка с чудни крака – отблъсна се от касата на вратата и тръгна към леглото ми.
Спомних си как нарече съпругата на Бишъп „кобила“. Този мъж беше невъобразимо високомерен, груб, безочлив и вулгарен, но само у дома. Видяла бях как се държа на бала с маски. И макар да беше неприятен и груб с мен и баща ми, той се показа като безукорен джентълмен към всички останали.
— За теб ще е добра възможност да бъдеш представена като бъдещата госпожа Кийтън. Което ми напомня… – От предния си джоб извади нещо. Метна квадратния, черен предмет, обвит в кадифе, през стаята. Улових го и го отворих. Годежен пръстен с диамант „Уинстън Блу“, голям колкото главата ми, проблесна

отвътре, улови всички слънчеви лъчи, проникващи през прозорците, на които нямаше завеси. Знаех, че всяка минута в тази къща ме приближаваше все повече до брак с Улф Кийтън и че бягството не беше възможно. Единственият човек, който можеше да ме спаси от бъдещия ми съпруг, беше – честно казано
– бъдещият ми съпруг. Не можех да го умолявам да ме освободи. Трябваше да помисля върху тактика, чрез която да го накарам да стигне до извода, че не иска да се ожени за мен.
— Кога тръгваме? – попитах. „Ти“ се беше превърнало в „ние“, но той все така изглеждаше недоволен.
Ще те накарам да изпиташ невъобразим срам.
— След два часа. Доколкото ми е известно, за теб постоянно някой се е грижел и винаги са ти угаждали, затова Стърлинг ще ти помогне да се приготвиш.
Ще проклинаш деня, в който мръсният ти поглед срещна моя от другата страна на масата.
— Върни си думите – казах.
— Прощавай?
— Извини се за подигравката. Престани да се заяждаш с начина, по който съм израснала и възпитана, и да го използваш срещу мен – настоях.
Той се подсмихна и се запъти към вратата.
— Няма да дойда. – Метнах годежния пръстен в другия край на стаята. Можеше да го улови, но реши да не го прави, остави го да падне на пода. Да се бори за нещо – най-малкото за мен, – беше под нивото му.
— Напротив, освен ако не искаш да изгубиш правото да ползваш телефона. Току-виж линията се окаже прекъсната. Да не споменаваме колко неприятно ще ми е да бода красивите ти ръце, за да те подложа на венозно хранене – тръгна да излиза от стаята, но спря. Разсмя се леко и раменете му заиграха.
— Освен това винаги ще носиш годежния си пръстен.
— Или какво? – предизвиках го, но гласът ми трепереше.
— Или ще те накарам да ми пристанеш във Вегас, след което ще плъзнат слухове, че си бременна, а от тях на семейството ти  никак няма да им е весело.
Спря ми дишането, за пръв път си дадох сметка какви сме.
Историята на Немезида и Злодея, която изключваше щастливия край.
В нея принцът не спасява принцесата. Изтезава я.
И красавицата не е заспала. Уловена е.
В кошмар.

Три часа по-късно влязохме през вратите на балната зала в Медисън, един от най-лъскавите хотели в Чикаго. Студеният вятър, проблясващите сгради по Магнифисънт Майл* и червеният мост на Мичиган Авеню ми напомниха, че все още съм в любимия си град и в мен нахлу надежда.
[* Част от Мичиган Авеню в Чикаго, името означава
„Великолепната миля“.]
Носех рокля на Армани с голи рамене и в синьо, което подчертаваше очите ми, бях сплела красиво косата си.
Госпожа Стърлинг буквално пискаше, докато ми правеше прическата и ме гримираше, а това ме подсети колко много ми липсваше Клара. Домът ми беше в другата част на града, но имах чувството, че ни делят океани. Всичко, което обичах и което придаваше смисъл на живота ми – родителите ми, моята градина, ездата, – беше станало недостижимо. Спомен, който малко по малко се отдалечаваше с всяка секунда от деня.
Облечен в поразително красив черен костюм, годеникът ми вървеше сложил собственически ръка на талията ми. На входа на хотела към фоайето ми направи път. Кристалните полилеи и витите стълбища ни поздравиха. Цветовете в помещението бяха различни нюанси на млечно бяло и мед, а мраморният под беше на черно-бели квадрати. Нямахме покана за церемонията в църквата на Бишъп и прекарахме пътуването дотук в мълчание, което ми действаше на нервите. Сенатор Кийтън надали се чувстваше по същия начин. Всъщност той отговаряше на имейли по телефона си, рязко даваше заповеди на своя млад шофьор Смайти и се правеше, че ме няма.
Единственият знак за внимание беше, когато ми каза:
— Не си с роклята, която казах да облечеш.
— Вероятно ще се изненадаш, но имам собствено мнение – гледах през прозореца на колата, която се движеше бавно из натоварените чикагски улици. – Нали все пак съм само една хлапачка, на която си дал подслон.
— Вироглава хлапачка – уточни той.
— Ужасна като годеница – заключих аз.
— По десетина като теб изяждам още преди закуска.
В мига, в който минахме през широките лъскави порти, хората наобиколиха Улф, сякаш не друг, ами той е младоженецът. Улф ме придърпа по-близо към себе си и жестът му предизвика мълния, която ме изгори отвътре. Междувременно той раздаваше усмивки и учтиво разговаряше с възторжените си почитатели. Извън стените на дома си и тясното пространство на колата беше съвсем различен човек, разливаше чар с изключителна щедрост. Двамата му телохранители вървяха плътно след нас, а той сипеше

широки усмивки и разговаряше. Нищо общо с мъжа, с когото съжителствах в една къща.
Първите, които успяха да ни дръпнат настрана и да ни приклещят в личен разговор, бяха петдесет и няколко годишна двойка от политическите среди, дошла чак от окръг Колумбия. Улф ме представи като своя бъдеща съпруга, след което шеговито и с добронамерен присмех ме смъмри:
— Не бъди срамежлива. Покажи им пръстена.
Застинах, сърцето ми се качи в гърлото и беше готово да изхвръкне, но Улф улови ръката ми и им показа огромната годежна халка. Жената ахна, огледа пръстена и притисна ръка към гърдите си.
— Съвършен е. Как направи предложението си? – запримига срещу мен, напрежението явно я убиваше. Ето че се появи моята възможност да съсипя всичките усилия и работа на Улф. Усмихнах се широко, раздвижих бавно ръка, диамантът от пръстена улови светлините в залата и заслепи всички, които бяха близо до нас.
— На стълбите пред Музея по изкуствата. Клетият ми годеник разигра невъобразим театър. Официалните му панталони са спраскаха отзад, докато се мъчеше да коленичи. Задникът му цъфна цял. – Въздъхнах, но не посмях да погледна каква е реакцията му.
— Невъзможно! – Мъжът ревна от смях и тупна Улф по рамото. Жената изсумтя и стрелна Улф с поглед, изпълнен едновременно с възхита и сласт. Погледнах бегло Улф и видях как е стиснал устни от гняв. На него хич не му беше забавно.
Начинът,   по   който   реагираха   двамата   ни    събеседници, ме окрили и нямах търпение пак да използвам същия трик. За миг помислих, че Улф ще им обясни, че всяка моя дума е лъжа. Само че подобно поведение не беше в стила на Улф. Това беше лесен изход, а той приличаше на човек, който предпочита дългия и лъкатушещ път към победата.
— Резилът си струваше – усмихна се към мен и ме придърпа още по-близо до себе си. Помислих, че тялото му ще погълне моето. – Освен това – засъска той в ухото ми, а топлият му, ухаещ на мента дъх загъделичка шията ми, – ако годеницата ми ме познаваше поне малко, щеше да знае, че никога не коленича.
Известно време не правехме друго, освен да разпространяваме новината за годежа и нови хора дойдоха да ни поздравят, самите младоженци останаха пренебрегнати. Бишъп син и съпругата му май не се притесняваха от факта, че други обират вниманието. Всъщност изглеждаха толкова щастливи, очите им така искряха от любов, че нямаше как гневът ми към Улф, задето ми попречи

да бъда с истинската си любов, да не се разгори. Сенатор Улф Кийтън се хвалеше с мен като че съм кобила от кралските конюшни, така ме развеждаше из залата, показваше ме сякаш съм голяма придобивка. Стомахът ми се присвиваше и виеше от глад и се наложи да впрегна цялата си воля, за да не се олюлявам до него като треперещ листец. Улф още повече влошаваше положението, защото ме смушваше, когато трябваше да се усмихвам, и ме придърпваше властно обратно в прегръдката си, когато исках да се измъкна. Предложи ме като доброволка в три различни благотворителни събития през следващите месеци.
Привлекателни жени му се смееха обещаващо и му пъхаха номерата си в ръка, когато идваха да ни поздравят, мислеха си, че няма да забележа. Една от тези жени, посланичка в ООН, дори му напомни колко прекрасно си изкарали в Брюксел преди две години и му намекна, че ще прекара известно време в същия град.
— Ще си вземем по едно питие. Ще понаваксаме – размечта се хубавицата с коса с цвят на махагон на сиропирания си френски акцент. Той й отправи божествена усмивка. От онези, които пренареждаха молекулите във въздуха и караха сърцето да пърха.
— Ще накарам секретарката ми да се свърже с твоята утре сутрин.
Мизерник.
Хората ни поздравяваха за годежа, разликата във възрастта май изобщо не ги притесняваше. Всъщност, освен Престън Бишъп, който беше на масата ни вечерта на бала с маски и беше станал свидетел на словесните нападки, с които Улф Кийтън ми се нахвърли, никой не се отнесе неблагосклонно към годежа ни. Дори Бишъп се задоволи с извиване на вежда.
— Приятна изненада – заусуква го той.
— Нали? – отряза го Улф. – Животът май е пълен с такива. Думите му не бяха нищо особено, но долавях недоизказан и неясен за мен подтекст.
Всеки път, когато Улф ме представяше на човек от своите среди, аз измислях различен сценарий за годежа ни.

„Глътна си граматиката, запецна неспасяемо. Трябваше да си запише думите и даже като ги написа, се оказа, че е допуснал граматически грешки. Ама много сладко беше.“

„Предложението беше страшно романтично. Поиска ръката ми от баща ми по старомодния начин и ми стана толкова мило, като зациври, когато се съгласих. Цивреше с глас, нали, Улфче? Лееше сълзи, дето никакви носни кърпички не можеха да

попият, никаква пиня колада не успя да ги спре. Откъде да знам аз, че точно това женско питие било любимият коктейл на бъдещия ми съпруг. “

„Само как съм развълнувана, че ще се омъжвам за сенатор. Винаги съм искала да отида до окръг Колумбия. А знаехте ли, че групата „Нирвана“ е от Вашингтон? Ама я чакайте, те бяха от щата Вашингтон, не от столицата, това са различни работи, нали?“

Не знаех умора. Дори когато ядът на Улф се превърна в истински гняв, а тикът на челюстта му издаваше, че ще ми даде да се разбера още щом останем насаме, не спрях да ръся глупости, за които знаех, че го притесняват. А той – съвършеният кавалер в обществото на други хора – не спираше да се смее тихо и да ме подкрепя, после насочваше разговора към работата си или предстоящите избори.
Да те представят на половината висше общество в Чикаго, изискваше време. Толкова бях заета, че не успях да потърся родителите си. Сякаш след цели часове двамата с Улф стигнахме до нашата маса. Настаних се на мястото си, преглътнах с усилие и се опитах да не припадна от глад. Кийтън постави ръка на облегалката на стола ми и леко погали с пръсти голите ми рамене. Младоженците бяха на централната маса и вдигаха тост. Седяхме до друг сенатор, двама дипломати и бивш секретар на щата. Очите ми зашариха из масите, търсех семейството си. Знаех, че ще ги намеря след поднасянето на десерта, когато танците започнат, но копнеех да зърна мама.
Открих ги, седнали на маса в другата част на залата. Татко изглеждаше както винаги убийствено великолепен; единствените знаци за притеснение бяха тъмните кръгове около очите му. Мама също имаше обичайния си овладян вид, но забелязах издайнически следи, които друг би подминал. Как потреперваше брадичката й, докато говореше с жената срещу нея, или несигурният жест, с който вземаше своята чаша с вино. До тях седяха родителите на Анджело, а до тях…
Сърцето ми спря, разрасна се в гърдите ми като балон на път да гръмне.
Анджело беше довел друго момиче. И не беше кое да е момиче, беше онова момиче. Същото, което всички очакваха да доведе със себе си.
Казваше се Емили Бианки. Баща й, Еманюел Бианки, беше добре известен предприемач и неофициален член на Клуба. Емили беше на двайсет и три с копринено руса коса и

великолепни скули. Висока и с едър бюст, побираше слабата ми и дребна фигура в дланта си. След мен тя беше момичето, което най-много се доближаваше до статута на кралска особа сред американците от италиански произход в Чикаго, и тъй като с Анджело бяха на почти еднакви години, връзката им се приемаше за логична сред семействата от Клуба – едва ли не се молеха за нея.
Много пъти я бях срещала, винаги се отнасяше към мен със смесица от пренебрежение и досада. Не беше точно груба, но достатъчно невъзпитана, за да ми даде да разбера, че изобщо не й харесва колко много внимание ми се оказва. Фактът, че Емили беше ходила на училище заедно с Анджело, не действаше никак благотворно нито на отношението ми към нея, нито на положението, в което бяхме, на всичко отгоре тя таеше неприязън към мен заради летата, които с него прекарвахме заедно.
Беше с прилепнала макси рокля с дълбока цепка, която почти разгалваше дясното й бедро, и носеше толкова златни украшения около врата си и на ушите си, че й стигаха за заложна къща. Ръката й покриваше тази на Анджело, докато водеше разговори с хората на масата. Дребен, собственически жест, който той беше приел. Дори когато погледът му обиколи част от залата, срещна моя и се вкопчиха в битка, от която никой нямаше да победи, пак не си дръпна ръката.
Замръзнах на стола си, сърцето ми биеше лудо в гърдите.
Въздух. Не ми стигаше въздух. Трябваше ми пространство. Надежда. Защото онова, което видях в очите му, ме изплаши повече от мъжа, който скоро щеше да стане мой съпруг. В погледа на Анджело се четеше пълно и безусловно приемане на ситуацията.
И двамата бяха над двайсет години.
И двамата бяха красиви, свободни и принадлежаха към един социален кръг.
И двамата бяха готови за брак. Край на играта за мен.
— Франческа?
Един от дипломатите, чието име не разбрах, се изсмя зад салфетката си, за да привлече вниманието ми към разговора на масата. Откъснах очите си от тези на Анджело и примигнах. Погледът ми запрескача от възрастния мъж към бъдещия ми съпруг. Видях как Улф е стиснал зъби от гняв, който цяла вечер се беше трупал у него, и разбрах, че не е пропуснал нищо от размяната на погледи с моя приятел от детството.
Усмихнах се с извинение, пригладих роклята си.
— Бихте ли повторили въпроса си, моля?

— Ще споделиш ли с нас как сенатор Кийтън повдигна въпроса? Трябва да кажа, че никога не съм го считал за романтичен тип засмя се ситно и заприглажда брадата си като герой от Хари Потър. Дори нямах желание да дразня Улф. Потънала бях в мисълта, че с живота ми официално е свършено, че Анджело ще се ожени за Емили и така ще се сбъдне най- лошият ми кошмар.
— Да, разбира се. Той… той… ми предложи на…
— Стълбите към музея – намеси се Улф, погъделичка брадичката ми в жест на престорена обич, от който настръхнах. – Не знам какво направих, за да заслужа страстната й целувка. Ти направо ме остави без дъх – обърна се към мен, впил сивите си очи в синьото на моите, две езера, пълни с лъжи. Хората около нас се прехласнаха, омагьосани от магнетичната сила на изражението му, докато той ме гледаше. – Открадна сърцето ми.

Ти открадна първата ми целувка. После открадна щастието ми.
И накрая живота ми.

— Т-точно така – допрях салфетката до врата си, изведнъж ми се повдигна и ме обзе слабост, не можех да се боря. Тялото ми се сриваше от гладуването през последните дни и напрежението. – Никога няма да забравя онази вечер.
— Нито пък аз.
— Двамата сте прекрасна двойка – отбеляза някой. Така замаяна бях, че не можех да кажа със сигурност дали е мъж, или жена.
Улф се ухили и вдигна чашата си с уиски.
Умишлено го предизвиках – несъмнено глупаво – и оставих погледа си да се насочи отново към масата, където трябваше да седя. В момента Емили съзерцаваше своя френски маникюр около ръката на Анджело. Анджело седеше свел лице, на което се появи усмивка. Виждах как Емили си пробива път през ледовете и бавно го води към идеята двамата да станат двойка. Как събаряше преградите му една по една.
Приведе се към него, прошепна нещо на ухото му и се разсмя, очите му отново се стрелнаха към мен. За мен ли говореха? На глупачка ли се правех, като така открито ги  наблюдавам? Грабнах чаша с шампанско, готова да я разбия на парчета с един замах.
Пръстите на Улф се обвиха около китката ми, стиснаха ръката ми, преди да я вдигна към устните си. Жестът му беше внимателен, но неумолим. Решителен и грубоват. Мъжки жест.

— Скъпа, това вече го преживяхме. Това е истинско шампанско. За възрастни – думите му бяха примесени с нотка отчаяна симпатия и присъстващи те на масата избухнаха в бурен смях.
— Това му е лошото да си вземеш за булка девойче – изхохоти другият сенатор.
Улф повдигна снизходително дебелата си вежда.
— Бракът е сложна работа. Което ми напомни… – наведе се той напред, безизразното изражение на лицето му се смени със симпатия, намръщи се. – Как върви разводът ти с Една?
Сега пък се изчервих до безобразие. Прииска ми се да го убия. Да убия този глупав шут, който ме принуждаваше да се омъжа за него и заради това, че постъпките му бяха тласнали Анджело в ръцете на Емили.
Върнах чашата с шампанско на масата, прехапах език, за да не му напомня, че на бала, на който се запознахме, бях пила  доволно и той май не изглеждаше да е притеснен. Всъщност му беше добре дошло, че съм замаяна от алкохола, когато ме измами и ме накара да го целуна.
— С ваше позволение – прокашлях се и без да дочакам отговора, станах и устремено тръгнах към тоалетната, напълно наясно бях, че ме следят както очите на моето изпитание, така и тези на Анджело и на родителите ми, погледите на всички тях бяха приковани към гърба ми като заредени оръжия.
Тоалетните бяха в края на балната зала. Дамската се намираше срещу мъжката, под масивно стълбище от ковано желязо. Влязох, опрях се на стената, затворих очи и поех толкова въздух, колкото ми позволяваше корсетът.
Дишай.
Дишай и нищо повече.
Някаква ръка улови рамото ми. Малки топли пръсти обхванаха ключицата ми. Отворих очи и извиках, подскочих, главата ми се удари в плочките отзад.
— Мили Боже!
Мама. Отблизо лицето й изглеждаше прекалено напрегнато, остаряло и непознато. Сякаш за една нощ беше остаряла с цели десет години. Целият гняв, който бях таила към нея през изминалите три дни, се изпари. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач. Обикновено кестенявата й коса, оформена в царствена прическа, сега беше прошарена със сиво.
— Как се справяш, вита миа?
Вместо да отговоря, аз се хвърлих в прегръдките й и проплаках, нещо, което се пазех да не направя, откакто Улф ме вмъкна в

лъскавата си черна кола тази вечер. Вече не можех да я съдя толкова строго, след като и тя беше нещастна колкото мен.
— Не издържам там. Не ям. Едва спя. И за да стане още по- лошо… – подсмъркнах, отделих се от нея, за да я погледна в очите. – Анджело вече излиза с Емили.
Усетих как очите ми ще изхвръкнат от напрежение.
— Това е едва първата им среща – увери ме мама, потупа ме по гърба и отново ме придърпа в прегръдката си. Поклатих глава на рамото й.
— Дори не знам защо е толкова важно. Аз се омъжвам.
Свършено е.
— Захарче…
— Майко, защо? – отново се отдръпнах от прегръдката й, едва пристъпих към величествените умивалници, за да си взема хартия, преди гримът ми съвсем да се е съсипал. – Какво го прихвана татко, за да постъпи така?
Наблюдавах отражението й в огледалото зад мен. Раменете й се огънаха в прекомерно широката й рокля. Разбрах, че и тя почти не се храни.
— Баща ти не споделя с мен, но можеш да ми вярваш, когато ти казвам, че той не взе лесно това решение. Все още сме разтърсени от случилото се. Искаме от теб просто да дадеш шанс на сенатор Кийтън. Хубавец е, богат, има добра работа. Не сключваш неравен брак.
— Женя се за чудовище – изхленчих.
— Би могла да си щастлива, аморе"’.
[* От италиански „аморе“ - любов, обич. Израз на обич и привързаност към близки]
Поклатих глава, после се наклоних назад и се разсмях. Излишно беше тя да го казва пред мен. Ръцете й бяха вързани. Таях много лоши подозрения към баща си, но открито да си мисля лоши неща за него – какво да кажем за изричането им на глас, – беше като да се сипе цианид в открита рана. Мама местеше погледа си от мен към огледалото, разбрах какво си мисли. Не можехме да останем дълго тук. Хората щяха да започнат да задават въпроси. Особено когато видят, че съм плакала. Да се запази външно приличие, беше от изключително значение за Клуба и ако хората започнеха да подозират, че ръцете на татко са били извити от млад и напорист сенатор, който отскоро се е появил на сцената, това щеше да съсипе името му.
Мама отвори чантата си и извади нещо, мушна го в ръката ми.

— Открих го в купчината с мръсно пране в стаята ти. Използвай го, вита миа. Започни да свикваш с живота си, защото няма да бъде лош. И в името Божие, започни да се храниш!
Излезе навън, остави ме да отворя ръка и да огледам предмета, който си бях върнала. Беше мобилният ми. Безценният ми мобилен телефон. Зареден и пълен със съобщения и пропуснати обаждания. Исках да ги прегледам до едно – насаме и когато имам време. Знаех, че съм прекалила с подозренията, че сенатор Кийтън ми е отнел телефона. От друга страна, да изнудва баща ми, за да получи ръката ми, не беше точно внимателно ухажване, затова никой не можеше да ме вини, че съм попресилила заключенията.
Изхвърлих използваната кърпичка в кофата за боклук и излетях право към сумрачната ниша под стълбището, безбожно високите ми токчета „Лубутен“ тропаха по мраморния под. Не бях направила и три крачки, когато нечие високо, елегантно тяло ме притисна към огледалото в задната част на стълбището. Простенах, бавно отворих очи, докато отмине болката от удара в огледалото.
Ръцете на Анджело стояха здраво от двете страни на главата ми, тялото му се притискаше към моето. Гърдите му се опираха в голата, нежна кожа на деколтето ми, а сърцата ни биеха в унисон едно до друго, неговият и моят дъх се смесиха и станаха едно цяло.
Потърсил ме беше. Дошъл беше за мен. Все още ме искаше.
— Богиньо – прошепна, уловил в шепи лицето ми и притиснал челото си в моето.
Гласът му беше напълно лишен от всякакво чувство, ръцете ми потрепериха, когато ги поставих от двете страни на лицето му за пръв път. Той притисна палец в средата на устните ми.
Улових реверите на сакото му, знаех какво ще поискам от него и въпреки това щях да го поискам. Нуждаех се от прегръдката му повече от това да постъпвам правилно. Жадувах да ми каже, че Емили не означава нищо за него, въпреки че не беше честно спрямо нея. Нито спрямо него. Нито дори спрямо мен.
— Поболях се от притеснение – дръзко потри нос в моя. Това беше най-истинският допир, който имахме, откакто се бяхме родили, и който – заедно с гладната ми стачка – завъртя главата ми в десет различни посоки.
Кимнах, но не казах нищо.
— Как така не ми отговори по телефона – стисна ръката ми, в която държах телефона.
— Току-що си го взех обратно, от нощта на бала с маски не е у мен – промълвих.

— Защо постъпи така? – попита Анджело, тялото му буквално смазваше моето. Паника се надигна в ума ми. Ами ако Анджело направеше нещо, което никога до този момент не беше дръзвал да направи, защото вече нямаше какво да губи? Баща ми никога нямаше да му се муси, че е отишъл твърде далеч, защото той никога нямаше да застане пред Артър Роси, за да поиска ръката ми.
Отчаяно исках да обясня всичко за неочаквания си годеж. Но също така знаех, че баща ми не е бил в състояние да го спре, Анджело също със сигурност не можеше да ми помогне. Не исках да сме обречени влюбени, които крадат мигове да са заедно и скришом разменят целувки. Погубвани от забранената любов. Не знаех много за бъдещия си съпруг, но в едно бях сигурна – ако му докарах скандал, той щеше да си го върне и да причини страдание на онези, които обичам. Все едно ми беше дали гневът му ще се излее върху мен, но Анджело не заслужаваше да бъде наказван.
— Анджело – плъзнах ръце по гърдите му. За пръв път докосвах така мъж. Толкова открито. Мускулите му се изопнаха под пръстите ми, усетих топлината му, дори през тъканта на костюма.
— Разкажи ми – настоя той. Поклатих глава.
— Подхождаме си.
— Ние ли – възрази той. – Той е противен.
Разсмях се въпреки сълзите, които напираха в мен.
— Желанието ми да те целуна е неистово, богиньо – сложи ръка на тила ми – вече не беше нито нежен, нито разбиращ, нито провокиращ, – наведе се, решен да изпълни желанието си. Искаше да се наложи. По въпрос, който за мен вече беше приключил.
— Тогава ти предлагам да го направиш веднага, защото след осемнайсет дни, броено от днес, тя ще е омъжена жена и ще имам пълното право да ти потроша пръстите, понеже си я докосвал – грубо, безсърдечно и заплашително прозвуча глас зад Анджело.
Махнах ръцете си от Анджело стресната, краката ми се огънаха от изненада. Анджело ме прихвана през талията, изправи ме. Отърси се от тъмната страст, която гореше в очите му, обърна се към Улф. Бъдещият ми съпруг нехайно вървеше към мъжката тоалетна, нахаканата му походка изобщо не беше пострадала от страстната сцена, разиграваща се пред него. Далеч по-висок, по- широкоплещест и по-тъмен от Анджело, да не споменаваме, че беше с почти десет години по-възрастен, от него лъхаше на власт, от която е добре човек да се пази. Излъчваше власт, която беше почти осезаема. Прехапах устни, за да не започна да се

извинявам за сцената, разиграла се пред очите му. Вдигнах поглед към него, отказах да се призная за победена.
Анджело го гледаше право в очите.
— Сенатор Кийтън – рече той.
Улф се спря между двата входа на тоалетните. Усещах присъствието му, докато той местеше поглед между нас и оценяваше с хладна безстрастност положението.
— Мисля всяка дума, която казах, Бандини – дрезгаво уточни Улф. – Ако искаш да целунеш годеницата ми за сбогом, няма да имаш друга възможност, освен тази вечер. Насаме. Следващия път, когато те видя, няма да съм толкова всеопрощаващ.
Прокара пръсти по годежния ми пръстен, жест, който не беше чак толкова деликатно напомняне на кого принадлежа и който предизвика ударна вълна из тялото ми. Изчезна зад вратата на тоалетната, преди да си поема дъх. Помислих, че Анджело ще побегне в мига, в който Улф му обърна гръб. Но той не го направи.
Вместо това отново ме огради с ръцете си до огледалото и запоклаща глава.
— Защо? – попита той.
— Защо Емили? – отвърнах аз, вирнала брадичка.
— Не познавам друга жена, която ще е в състояние да повдигне въпроса за Емили в момент като този.
Сви юмрук и го стовари до главата ми. Сподавих ахването.
— Дойдох с Бианки, защото ти си сгодена и ще се жениш – Анджело облиза устни, опитваше се да овладее емоциите си. – И защото ти направи така, че да приличам на идиот. Всички очакваха да обявим годежа си в близките месеци. Всеки задник в Клуба. А ето те, седиш си на масата в другия край на залата с щатския секретар, в прегръдките на Улф Кийтън, играеш си на прилежна годеница. Трябва да запазя достойнството си. Достойнство, което ти прегази с красивите си, прелъстителни крака. А знаеш ли кое е най-лошото, Франческа? Дори не ми даваш обяснение за причината.
Защото баща ми е слаб и го изнудват.
Но знаех, че не мога да го изрека. Щях да съсипя семейството си и колкото и да мразех баща си в този момент, не можех да го предам.
Без да осъзнавам какво правя, улових лицето му в ръцете си, усмихнах се през сълзите, които течаха по моето.
— Винаги ще бъдеш първата ми любов, Анджело. Винаги.
Острият му дъх мина през лицето ми, топъл и примесен със сладко, мускусно вино.

— Целуни ме. – Гласът ми потрепери, защото последния път, когато помолих да ме целунат – единствения път, когато са ме целували, – нищо не беше както трябва.
— Ще те целуна по единственият начин, по който мога, така че да не ти отдам сърцето си, Франческа Роси. Единственият начин, по който заслужаваш да бъдеш целуната.
Наведе се и допря устни до върха на носа ми. Усетих как тялото му трепери до моето с вопъл, който раздираше гърдите му. Толкова много години. Толкова много сълзи. Толкова много нощи на очакване. Всяко лято броенето на седмиците, на дните и минутите, докато дойде моментът да се видим. Игрите, в които гледахме да сме съвсем близо един до друг в реката. Сплетените пръсти под масата в ресторантите. Всички тези мигове бяха скрити в онази невинна целувка, а аз исках отчаяно да изпълня плана си на бала с маски онази вечер. Да наклоня глава. Да посрещна устните му със своите. Но също така знаех, че няма да си простя, ако проваля отношенията им с Емили. Не можех да помрача началото на връзката им само защото моята беше обречена.
— Анджело.
Долепи чело до моето. И двамата затворихме очи, предали се на миг, който беше едновременно пай-горчив и най-сладък. Най- накрая заедно, дишахме един и същи въздух. Само за да бъдем разделени завинаги.
— Може би в следващ живот – казах аз.
— Не, богиньо, със сигурност в този.
След тези думи той се обърна и потъна в тъмния коридор, остави ме насаме за малко, за да поема няколко пъти дъх и да се поуспокоя, преди да изляза от нишата и да се изправя пред празнуващите. Щом се овладях, се прокашлях и тръгнах към масата си.
Полагах усилия всяка моя стъпка да е по-уверена от предишните. Усмивката ми да е по-широка. Гърбът ми да е по- изправен. Когато погледът ми попадна на масата, видях, че Улф не е там. Затърсих го с поглед, смесица от гняв и ужас, които се преплитаха вихрено в стомаха ми. Толкова бъркотия бяхме оставили след себе си, че не бях сигурна какво да очаквам. Част от мен се надяваше – молеше се – на него най-накрая да му е дошло до гуша от мен и да каже на баща ми, че се отказва.
Колкото повече търсех високата му фигура, толкова по-силно биеше сърцето ми.
Открих го.
Бъдещият ми съпруг, сенатор Кийтън, вървеше с елегантната си и плавна походка между масите, на три стъпки го следваше

Емили Бианки, висока и предизвикателна, полюляваше бедра като провесена, забранена ябълка. Русата й коса – също като на мъжа, с когото беше на бала с маски – хвърляше отблясъци. Никой не обръщаше внимание на руменината по лицето й. Как двамата умишлено се отдалечават един от друг, но вървят в една и съща посока.
Най-напред Емили изчезна зад огромните, копринени, черни завеси, измъкна се незабелязано от балната зала.
Улф спря, ръкува се с възрастен, богат на вид мъж и си поговори с него десетина минути преди да се отдръпне и да продължи към задната част на балната зала.
Сякаш почувствал погледа ми, Улф обърна глава към мен, сред стотиците хора, които ни заобикаляха, и прикова поглед в моя. Смигна ми, устните му не трепнаха, краката му продължиха да го носят по пътя му.
Кръвта ми възвря във вените. Аз се мъчех да овладея страстта, която изпитвам към мъжа, с когото беше дошла на сватбата, а Емили се измъкваше с бъдещия ми съпруг за по едно набързо.
Стоях свила юмруци на кръста. Сърцето ми биеше толкова неудържимо, че се чудех дали няма да се пръсне на пода и да се замята като риба без вода.
Улф и Емили ни мамеха. Предателството имаше вкус. Горчив.
Кисел.
И малко нещо сладък.
Най-вече предателството ми даде важен урок – каквото и да се случваше с нас четиримата, то вече не беше свято. Сърцата ни бяха осквернени. Опетнени. И виновни.
Склонни към прегрешение. Осъдени на страдание.